20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Вие говорите възхитително — каза Портос.
— Вие сте най-великият от хората, които познавам — рече д’Артанян, — и далеч ги надминавате.
Атос се усмихна с неизразима радост.
— И така, решено — каза той. — Хайде, господа, дайте си ръцете! Християни ли сте поне малко?
— Ай да му се не види! — извика д’Артанян.
— В тоя случаи ще бъдем християни, за да останем верни на клетвата си — се обади Арамис.
— О, аз съм готов да се закълна, в каквото искате, дори в Мохамед! — рече Портос. — Дявол да ме вземе, ако някога съм бил тъй щастлив, както в тази минута!
И добрият Портос започна да трие все още влажните си очи.
— Някой от вас има ли кръст? — попита Атос. Портос и д’Артанян се спогледаха и поклатиха глава — само това не очакваха.
Арамис се усмихна и свали от гърдите си един диамантен кръст, който висеше на низ от бисери.
— Ето — каза той.
— Е добре — продължи Атос, — да се закълнем над тоя кръст, който въпреки материала е все пак кръст, да се закълнем във вечно приятелство, каквото и да ни се случи. И нека тази клетва свърже не само нас, но и нашите потомци. Съгласни ли сте на тая клетва?
— Да! — отговориха всички в един глас.
— Ех, предател — прошепна д’Артанян, като се наведе към ухото на Арамис. — Вие ни карате да се закълнем над кръста на една фрондьорка.
ВТОРА ЧАСТ
I. САЛЪТ НА ОАЗА
Надявам се, че читателят не е съвсем забравил младия пътник, когото оставихме на фландърския път.
Щом изгуби от поглед покровителя си, който го изпращаше с очи, застанал пред кралската базилика, Раул пришпори коня си напред, за да се избави от тъжните мисли и после за да скрие от Оливен вълнението, което изразяваше лицето му.
Все пак един час бързо яздене разпръсна скоро всички мрачни мисли, които опечаляваха тъй богатото въображение на младежа. Непознатата до сега наслада от пълната свобода, наслада, сладка дори и за тия, които не са страдали никога от зависимост, позлати за Раул небето и земята и особено далечния и лазурен хоризонт на живота, който се нарича бъдеще.
При все това, след няколко опита за разговор с Оливен, младежът забеляза, че ще му бъде много скучно да прекарва така по цели дни. Той си спомни кротките, убедителни и занимателни забележки на графа, особено когато минаваха през градовете: никой не можеше повече от него да му съобщи ония ценни сведения, които би чул от Атос — най-учения н най-занимателния разводач.
Още един спомен натъжи Раул: когато приближаваха до Лувър, той видя, скрит зад стена от тополи, малък замък, който толкова силно му напомни замъка Ла Валиер, че се спря, гледа го десетина минути, а после с въздишка продължи пътя си, без да отговори Д дори на Оливен, който го запита почтително за причината на това внимателно разглеждане. Видът на външните предмети е тайнствен проводник, свързан с фибрите на паметта и понякога ги събужда против волята ни; като нишката на Ариадна той ни води в лабиринт от мисли, където се губим, вървейки подир тая сянка на миналото, наречена спомен. И тъй, видът на замъка пренесе Раул на петдесет левги на запад и го накара да си спомни живота си от минутата на раздялата с малката Луис до минутата, когато я видя за първи път; всяка китка от дъбове и всеки ветропоказател му напомняха, че той не се приближава, а се отдалечава от приятелите си от детинство и че може би вече се е разделил с тях завинаги.
Със свито сърце и натежала глава той заповяда на Оливен да закара конете в една малка странноприемница, която се виждаше отпред по пътя на половин изстрел с мускет от мястото, където се намираха в тая минута. Самият той слезе от коня, спря се под една хубава група цъфнали кестени, около която бръмчаха рой пчели, и каза на Оливен да му изпрати по съдържателя хартия за писма и мастило на масата, сякаш нарочно поставена тук за писане.
Оливен се подчини и продължи пътя си, а Раул седна, облакъти се на масата и загледа неопределено тоя очарователен кът от зелени поля н китки дървета, като от време на време изтърсваше от косата си цветовете, които падаха върху него подобно на сняг,
Раул седя така десетина минути, от които пет прекара в мечти, когато в кръга на разсеяния си поглед видя да се движи една червендалеста фигура със салфетка на пояса, втора на ръката, и с бяло калпаче на главата. Тя се приближаваше към него, като държеше хартия, мастило и перо.
— А-а! — каза видението. — Вижда се, че всички благородници имат еднакви мисли, защото преди около четвърт час един млад господин с хубав кон като вашия, с господарски вид като вас и почти на вашата възраст, спря пред китката дървета, заповяда да донесат тая маса и тоя стол и обядва на нея с един стар господин, навярно негов възпитател. Изядоха цяла патица, от която не остана нито троха, и изпиха бутилка старо вино макон, от което не остана нито капка; но за щастие ние имаме още от същото вино п от същите баници и ако господинът желае да даде заповедите си…