20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Да идем и ние да преношуваме в Ноайоп — каза Раул.
— Господине — почтително възрази Оливен, — позволете ми да ви забележа, че тая сутрин изморихме много конете си. Добре ще бъде, мисля, да пренощуваме тук и да тръгнем утре рано сутринта. Осемнадесет левги са достатъчни за първия преход.
— Господин граф дьо Ла Фер желае да побързам — отговори Раул — и да настигна господин принца на четвъртия ден сутринта. Да караме до Ноайон, това ще бъде такъв преход, каквито направихме, когато отивахме от Блоа в Париж. Ще пристигнем в осем часа. Конете ще си почиват цяла нощ, а утре в пет часа сутринта ще тръгнем отново на път.
Оливен не посмя да се противопостави на това решение, но тръгна с мърморене.
— Вървете, вървете! — казваше той през зъби. — Пораснал сте се първия ден; утре вместо двайсет левги ще изминете десет, другиден — пет и след три дни ще бъдете на легло. Там по необходимост ще си починете. Всички млади хора са хвалопръцковци.
Както се вижда, Оливен не беше възпитан в школата на Планше н Гримо.
Действително Раул се чувствуваше уморен, но желаеше да изпита силите си. Възпитан в принципите на Атос и чул много пъти от него за преходи от двадесет и пет левги, той не искаше да остане назад от образеца си. Д’Артанян, тоя железен човек, сякаш създаден от нерви и мускули, го беше възхитил до немай-къде.
Той препускаше, като непрекъснато пришпорваше коня си въпреки забележките на Оливен, мина по живописен малък път, който водеше до един сал и който,
както го уверяваха, скъсяваше пътя с цяла левга; и когато стигна на върха на един хълм, пред него се откри реката. На брега стояха група конници, които се готвеха да отплуват. Раул не се усъмни нито за миг, че това е благородникът и свитата му; той им извика, но беше още много далеч, за да го чуят. Тогава, въпреки умората на коня си, подкара в галоп; но като слезе в падината, изгуби пътниците от погледа си, а когато се изкачи на ново възвишение, салът беше вече тръгнал и плаваше към другия бряг.
Като видя, че е закъснял и не може да премине реката заедно с другите пътници, Раул се спря, за да дочака Оливен.
В тая минута се чу вик, който сякаш идваше от реката. Раул се обърна към страната, откъдето идваше викът, и сложи ръка над очите си, заслепени от залязващото слънце.
— Оливен! — извика той. — Какво се е случило там? Чу се втори вик, още по-пронизителен от първия.
— Е, господине — каза Оливен, — въжето се е скъсало и течението отнася сала. Но какво е това там във водата? Нещо се мята.
— Наистина — извика Раул, вперил поглед в една точка на реката, силно осветена от слънчевите лъчи. — Това е кон и конник.
— Те потъват! — на свой ред извика Оливен.
Това беше вярно. Раул също се убеди, че се е случило нещастие и че някакъв човек се дави. Той отпусна поводите и заби шпорите в слабините на коня; почувствувал болка и свобода, конят прескочи перилата на кея и падна в реката, като изхвърли надалеч вълни от пяна.
— О, господине, какво правите? — извика Оливен. — Боже господи!
Раул насочи коня си към давещия се. Всъщност това не беше нещо ново за него. Възпитан по бреговете на Лоара, той беше израснал, тъй де се каже, във вълните й; сто пъти я бе преминавал с кон, хиляда пъти я беше преплувал. Предвиждайки времето, когато виконтът трябва да стане войник, Атос го беше приучил на всичко това.
— О, боже мой! — продължаваше Оливен в отчаяние, — Какво би казал господин графът, ако ви види?
— Господин графът би постъпил като мене — отговори Раул, като подканяше с всички сили коня си.
— Но! аз, но аз — извика побледнелият Оливен, като се въртеше отчаяно по брега, — как ще премина аз?
— Скачай, страхливецо! — извика Раул, като продължаваше да плува. После се обърна към пътника, който се мяташе на двадесет крачки от него, и му каза: — Дръжте се, господине, дръжте се! Идвам ви на помощ!
Оливен се приближи до ръба на самия бряг, отстъпи, изправи коня си на задните крака, обърна се назад и най-после, жегнат от срам, се хвърли, както Раул, но викайки:
— Свършено е с мен! Загинахме!
През това време салът се носеше бързо по течението и се чуваха виковете на тия, които се намираха на него.
Един мъж с прошарена коса се хвърли от сала в реката и заплува усилено към човека, който се давеше; но той напредваше бавно, защото трябваше да плува срещу течението.
Раул се приближаваше, но конят и конникът, които се губеше от очи, потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко. Само ноздрите на коня се подаваха над водата, а конникът, изпуснал поводите, протегна ръце и отхвърли назад глава.
Още миг и те щяха да изчезнат.
— Смело, дръжте се! — каза Раул.