20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Атос скръсти ръце и оброни хубавата си глава на гърдите.
— Какво да се прави, Атос — продължи Арамис, — хората са създадени така и не винаги са на двадесет години. Както знаете, ние засегнахме жестоко самолюбието, което управлява сляпо постъпките на д’Артанян. Той беше победен. Нима не видяхте в какво отчаяние изпадна на пътя? Колкото за Портос, неговото баронство зависеше може би от успеха в тая работа. Той ни срещна на пътя си и няма да бъде барон и тоя път. Кой ви гарантира, че това прословуто баронство не е във връзка със виждането ни тая вечер? Да вземем предпазни мерки, Атос.
— Но ако те дойдат без оръжие? Какъв срам за нас, Арамис!
— О, бъдете спокоен, мили мой! Гарантирам ви, че това няма да се случи. Впрочем ние имаме извинение: идваме от път и сме бунтовници.
— Извинение за нас! Ние трябва да мислим за необходимостта от извинение пред д’Артанян, пред Портос! О, Арамис, Арамис — продължи Атос и печално поклати глава, — кълна се в честта си, вие ме правите най-нещастния от хората. Вие разочаровате едно сърце, което още не е умряло напълно за приятелството! Кълна ви се, Арамис, че бих предпочел да ми го изтръгнат от гърдите. Идете на срещата, както искате, Арамис. Колкото за мен, аз ще ида без оръжие.
— Не, аз няма да ви пусна да идете така. С тая слабост вие ще предадете не един човек, не Атос, не граф дьо Ла Фер, а цяла партия, на която принадлежите и която разчита на вас.
— Да бъде така, както казвате — тъжно отговори Атос.
И те продължиха пътя си.
Щом пристигнаха по улица Падьо-лаМгол до решетъчната ограда на пустия площад, те забелязаха трима конници под сводовете, при изхода от улица Света Катрин.
Те бяха д’Артанян и Портос, обвити в мантии, под които стърчаха шпагите им. Зад тях идваше Планше с мускет отстрани.
Като ги видяха, Атос и Арамис слязоха от конете.
Д’Артанян и Портос направиха същото. Д’Артанян забеляза, че трите коня, вместо да бъдат държани от Базен, бяха завързани за халките под сводовете. Той заповяда на Планше да направи същото.
Тогава те тръгнаха един срещу друг, двама срещу двама, придружени от слугите си, и се поклониха учтиво.
— Вие желаете да поприказваме, господа? — попита Атос, като забеляза, че няколко души се спряха и ги загледаха, сякаш се отнасяше за един от ония знаменити дуели, които са още живи в паметта на Парижаните и особено на жителите на площад Роял.
— Желязната врата е заключена — каза Арамис, — но ако тия господа обичат хладината под дърветата и пълна самота, аз ще взема ключа от двореца Роап и ще се настаним чудесно.
Д’Артанян впери поглед в мрака на площада, а Портос провря глава между две пръчки на оградата, за да изследва мрака.
— Ако предпочитате друго място, господа — рече Атос с благородния си и убедителен глас, — изберете сами.
— Мисля, че ако господин д’Ербле може да вземе ключа, по-добро място не може да се намери.
Арамис отиде веднага, като предупреди Атос да не стои сам много близо до д’Артанян и Портос; но тоя, на когото даде такъв съвет, се усмихна само презрително и направи крачка към старите си приятели, които не се мръднаха от местата си.
Действително Арамис почука на двореца Роаи и скоро се върна заедно с един човек, който казваше:
— Вие ми се заклевате, господине, нали?
— Вземете — рече Арамис, като му подаде един луидор.
— А, вие не искате да се закълнете, почитаеми господине! — каза пазачът и поклати глава.
— Е, може ли да се кълне човек за нищо? — възрази Арамис. — Уверявам ви само, че засега тия господа са наши приятели.
— Да, разбира се — студено потвърдиха Атос, д’Артанян и Портос.
Д’Артанян чу разговора и разбра каква е работата. — Виждате ли? — каза той на Портос.
— Какво да видя?
— Той не поиска да се закълне.
— Да се закълне, за какво?
— Тоя човек искаше от Арамис да се закълне, че не сме дошли на площад Роял, за да се дуелираме.
— И Арамис не поиска да се закълне?
— Не.
— Тогава да внимаваме.
Атос не спускаше очи от тях, докато те говореха. Арамис отключи вратата и се отдръпна, за да даде път на д’Артанян и Портос. Когато влизаше, д’Артанян закачи дръжката на шпагата си за желязната врата и се видя принуден да разгърне мантията си. При това лъснаха пистолетите му, в които се отрази един лунен лъч.
— Виждате ли? — каза Арамис, като допря едната ръка до рамото на Атос, а с другата му показа арсенала, който д’Артанян носеше на пояса си.
— Уви, да! — отговори Атос с дълбока въздишка.
И той влезе трети. Арамис влезе последен и заключи вратата след себе си. Двамата слуги останаха отвън, но не се събраха, сякаш също си нямаха доверие един на друг.