20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Тримата лекари се приближиха до леглото. Брусел дърпаше завивката с всички сили; но въпреки съпротивата му те го съблякоха и прегледаха.
Имаше само две натъртвания: на ръката и на бедрото.
Лекарите се спогледаха, като не разбираха как може да се викат трима най-учени доктори на парижкия факултет заради такава дреболия.
— Е, какво? — попита коадюторът.
— Е, какво? — повториха след него херцогът и принцът.
— Надяваме се, че тоя случай няма да има последици — каза единият от лекарите. — Ще се оттеглим в съседната стая, за да определим лекуването.
— Брусел! — викаше тълпата. — Известия за Брусел! Как е Брусел!
Коадюторът се приближи бързо до прозореца. Щом го видя, тълпата млъкна.
— Успокойте се, приятели мои — каза той. — Господин Брусел не е в опасност. Но раната му е сериозна и му е необходимо спокойствие.
Веднага на улицата се разнесоха викове: „Да живее Брусел! Да живее коадюторът!“
Господин дьо Лонгвил му завидя и се приближи също до прозореца.
— Да живее господин дьо Лонгвил! — завика тълпата.
— Приятели мои — каза херцогът, като поздрави с ръка, — оттеглете се мирно и тихо. Нека враговете ни не се радват на безредието.
— Добре, господин херцог — се обади Брусел от леглото си. — Вие говорите като истински французин.
— Да, господа парижани — прибави принц дьо Конти, като на свой ред се приближи до прозореца, за да получи своята част от поздравленията. — Да, също и господин Брусел ви моли да се оттеглите. Освен това той има нужда от почивка, а шумът го безпокои.
— Да живее господин принц дьо Конти! — завика тълпата.
Принцът се поклони.
Тримата се сбогуваха със съветника и потеглиха, придружени от тълпата, която те бяха разпуснали от името на Брусел. Бяха стигнали вече кейовете, а Брусел все още им се кланяше от леглото.
Старата слугиня гледаше с възхищение господаря си. Съветникът израсна в очите й с цяла глава.
— Ето какво значи да служиш на отечеството си, както ти диктува съвестта — самодоволно каза Брусел.
¦ След като се съвещаваха един час, лекарите излязоха и предписаха компреси с вода и сол.
Цял ден пред къщата се спираха карети. Цялата фронда се разписа у Брусел.
— Татко, какъв триумф! — извика младежът, който не разбираше истинската причина, тласкаща тия хора при баща му, и простодушно вярваше в привързаността на благородниците, принцовете и приятелите им.
— Уви, мили ми Жак — каза Брусел, — страх ме е, че ще платя доста скъпичко за този триумф! Или силно се лъжа, или в тая минута Мазарини ми пише в сметката всички огорчения, които е изпитал благодарение на мен.
Фрике се върна посред нощ: той не беше успял да намери лекар.
XXX. ЧЕТИРИМАТА СТАРИ ПРИЯТЕЛИ СЕ ГОТВЯТ ЗА СРЕЩА
— Е, какво? — се обърна Портос, седнал в двора на странноприемницата „Козичка“, към д’Артанян, който се завръщаше от кардиналския дворец с кисело и намусено лице. — Е, какво? Лошо ли ви прие, славни ми д’Артанян?
— Ей богу, да! Положително тоя човек е мръсно животно! Какво ядете, Портос?
— Както виждате, топя сухар в чаша испанско вино. Направете и вие същото.
— Имате право. Жимблу, една чаша!
Момчето, наречено с това хармонично име, донесе исканата чаша и д’Артанян седна при приятеля си.
— Разкажете как стана всичко?
— Нали, разбирате, тук няма накъде да се усуква. Влязох — той ме погледна накриво; свих рамене и му казах: „Е, ваше високопреосвещенство, ние излязохме по-слаби.“ — „Да. зная това, но разкажете ми подробностите.“ Вие разбирате, Портос: аз не можех да разкажа подробностите, без да назова приятелите ни, а да ги назова, значеше да ги погубя.
— Пусто да остане, така е!
— „Ваше високопреосвещенство — казах аз, — те бяха петдесет, а ние двама.“ — „Да — отговори той, — но това не е попречило, както чух, да се разменят пистолетни изстрели.“ — „Така е, от едната и от другата страна изразходвахме по малко барут.“ — „И шпагите са видели дневната светлина, нали?“ — прибави той. — „Тоест нощния мрак. ваше високопреосвещенство“ — отговорих аз. „Е, — продължи кардиналът, — а аз ви смятах за гасконец, мили мой!“ — „Аз съм гасконец само когато имам успех, ваше високопреосвещенство.“ Отговорът му хареса и той започна да се смее. „Това ще ме научи — каза той — да давам на гвардейците си по-добри коне; ако те не бяха изостанали и ако всеки от тях беше извършил колкото вас и вашия приятел, вие щяхте да сдържите думата си и щяхте да ми го доведете жив или мъртъв.“
— Е, но струва ми се, че това не е лошо — забеляза Портос.