Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Ами ако не е потомък на средновековните нинджи? — възкликна докторът. — Ако е самоук? Все пак са се запазили трактати с подробни описания на похватите на нинджите, инструментите им, тайните им отвари! Аз самият съм чел „Повест за тайните на невидимите“, написана през седемнайсети век от някой си Кийонобу от прочут род на шиноби. Пак оттогава датира и двайсет и два томният труд „Десет хиляди реки се стичат в морето“, съставен от Фуджибаяши Самуджи-Ясутаке, издънка на друга почитаема фамилия нинджи. Можем да предположим, че съществуват още подобни ръкописи, неизвестни на широката публика. Който разполага с такива инструкции, спокойно може да възроди забравеното изкуство!
Инспекторът не отговори, но на лицето му беше изписано, че не вярва в подобна вероятност. Впрочем титулярният съветник остана с впечатление, че Асагава изобщо слабо се интересува от разговорите за шиноби. Или това беше прословутата японска сдържаност?
— И така — обобщи предварителните резултати Ераст Петрович и погледна внимателно инспектора. — Засега не разполагаме с много данни. Знаем как изглежда убиецът на капитан Благолепов. Това първо. Но ако тоя човек владее уменията на шиноби, той със сигурност може да променя своята външност. Разполагаме с два идентични отпечатъка от пръсти. Това второ. Но не е известно дали можем да вярваме в тоя начин за идентификация. Остава третото: съдържателят на „Ракуен“. Асагава-сан, има ли резултати от проследяването?
— Да — отвърна невъзмутимо японецът. — И ако сте приключили с вашата версия, мога с ваше позволение да докладвам за резултатите от нашите действия.
— Ако обичате.
— Миналата нощ в два часа и шестнайсет минути Семуши е напуснал „Ракуен“ през тайна врата, открита предварително от моите агенти. Взел е сериозни предпазни мерки при движението си по улицата, но нашите хора са опитни и Гърбавия не е усетил следенето. Отишъл е до годауна на компания „Сакурая“ в квартала Фукушима.
— К-какво е това годаун?
— Склад, магазия — обясни нетърпеливо Локстън. — Казвайте, казвайте! Какво е правил в тоя годаун? Колко време е бил там?
Асагава спокойно извади от джоба си малък свитък хартия, целия в заврънкулки, и прекара пръст по вертикалните редове.
— Семуши останал в годауна в продължение на четиринайсет минути. С какво се е занимавал там, агентите не знаят. Когато излязъл, единият от моите хора го последвал, другият останал на място.
— Правилно — кимна Фандорин и се смути — инспекторът явно си знаеше работата и не се нуждаеше от одобрението: на вицеконсула.
— Седем минути по-късно — продължи Асагава със същия равен глас — от годауна излезли трима мъже. Не е установено дали са сацумци, тъй като мъжете не разговаряли помежду си, но единият от тях притискал лявата си ръка към хълбока. Агентът не е напълно сигурен, но му се е сторило, че ръката е обезобразена.
— Сухоръкият! — ахна сержантът. — Ама защо си траете, Гоу?
— Казвам се Гоемон — поправи го японецът, който със сигурност се отнасяше към името си с по-голямо уважение от Фандорин. Той остави въпроса без отговор. — Агентът проникнал в годауна и провел обиск, стараейки се да не оставя следи. Открил е три прекрасно изработени катани. Едната от катаните имала странна ръкохватка, била е облепена с шлифовъчна хартия…
Сега вече и тримата слушатели заговориха едновременно.
— Това са те! Те са! — плесна с ръце Туигс.
— По дяволите! — захвърли пурата си Локстън. — Гръм да те удари дано с японските ти потайности!
Фандорин изказа същата мисъл, само че по-артикулирано:
— И ни го казвате чак сега? След като половин час си губихме времето със събития отпреди три века?
— Вие сте началник, аз съм подчинен — отговори хладнокръвно Асагава. — Ние, японците, сме свикнали на дисциплина и субординация. Първо говори старшият, след него го подчинените.
— Обърнахте ли внимание, Ръсти, с какъв тон го каза? — хвърли поглед към Фандорин сержантът. — Ето затова не ги обичам. Наглед са учтиви донемайкъде, а всъщност само гледат как да те изкарат глупак.
Без да отмества погледа си от титулярния съветник, японецът отрони:
— Не е необходимо да се обичаме, за да вършим работа заедно.
Ераст Петрович също като Локстън не обичаше „да го изкарват глупак“, затова каза много сухо:
— Предполагам, инспекторе, че нямате повече факти за съобщаване?