Смъртта на императора

В момента се бе оттеглил в стаята си и пред него стоеше полковник Мигел Лопес. Той беше рицар на френския Почетен легион и минаваше за личен приятел на императора, тъй като този бе станал дори кръстник на неговия син. Мгикс първо го бе направил комендант и губернатор на крепостта и замъка Чапултепек, а после полковник на полка на императрицата, както и командващ нейната лична охрана. Причина — достатъчна да прояви към своя император най-голяма благодарност и привързаност.

Сега стоеше пред Мирамон. Двамата мъже бяха мрачни, ала все пак изразът им бе различен. Генералът имаше вид на човек, който се счита за загубен, който вече не храни никаква надежда и все пак с готовност би се уловил за всяка сламка. Той осъзнаваше, че е безвъзвратно загубен. Напротив, полковник Лопес показваше мрачна решителност. Той изглеждаше на човек, който знае наистина своето положение, но за когото всяко средство да се измъкне от него е добро.

— Току-що се връщам от един оглед — рече Мирамон. — Ние сме в състояние да издържим най-много още няколко дни. Серо де лас Кампанас е напълно опустошен от снарядите на неприятеля, градът е разрушен, укрепленията унищожени и само форт Ла Крус все още оказва съпротива.

— Той се счита за непревземаем — заяви Лопес.

— Сега вече не е така. За късо време Ескобедо ще влезе тържествено и ние ще доловим страховитото ехо на Кървавия декрет.

— Нима няма спасение?

— Геройската смърт с оръжие в ръка.

— Ба! — изхили се Лопес. — Може да е красиво да умреш за императора си, но в действителност къде по-красиво е да живееш за себе си.

— Не сте неправ — отвърна Мирамон замислено. — А какво означава за нас смъртта! Това е отказване от всякакви придобивки, всякакви надежди и въжделения, всякакви проекти, върху които в продължение на десетилетие сме градили и работили. Не ми се ще да умирам с мисълта, че тоя Хуарес, тоя индианец е отново президент на Мексико и е величан като спасител на отечеството.

— Все трябва да има някакво средство да спаси всички нас.

— Има едно. То е средство, което човек едва ли и на себе си смее да довери, камо ли на някой друг.

— В такъв случай аз не бива да го чуя?

— Само, ако бихте бил ням.

— Е, тогава съм ням — увери полковник Лопес.

— Добре. Ще ви се доверя. Готов ли сте да станете мой пратеник до републиканците?

— Да — заяви Лопес след кратко колебание.

— Времето настъпи.

Лопес метна кос поглед на командира си.

— Вие вече сте мислил върху тази възможност?

— От няколко дни.

— Толкова по-добре. При това положение смея да се надявам, че всичко е зряло обмислено.

— Тъй е.

— Остава главното — да намерим някое лице, към което можем без риск да се обърнем.

— То е вече намерено, а и също така донякъде подготвено — генерал Велес, с когото наскоро влязох във връзка.

— Но ще бъде ли упълномощен да сключи един контракт като възнамерявалия?

— На Ескобедо може само да е приятно да овладее града без по-нататъшни жертви и да ни остави да офейкаме с австриеца!