Смъртта на императора

— Конско месо! Брр! — потръпна Кортейо и стрелна с поглед коня, на който бе натоварен увития в някакъв парцал суров къс месо. Но в очите му освен погнусата се четеше и алчност. — Да не си въобразяваш, че ще се насиля да плюскам такава храна.

— Която далеч не е най-лошата. Впрочем имаш уверението ми, че това дълго няма да продължава. Скоро ще имаме нещо по-добро. Само че за тая работа ни трябват пари и пак пари. Първият, когото срещнем по пътя си, ще се прости с живота, стига да е само малко паралия. Не мога да му помогна.

— Тоя пръв, дето трябва да се прости с живота си, както казваш, в такъв случай съм аз — прозвуча глас иззад един камък нейде отпред и встрани от пътя и Гранднриз излезе с насочена пушка.

Двамата се изплашиха до смърт при вида на ловеца, когото смятаха далеч оттук. Но докато Кортейо стоеше като парализиран от ненадейната поява, Ландола се окопити.

— Грандприз! Ти! Дяволът те е довял насам! Значи и по дявола трябва да идеш!

В миг пиратът изтегли ножа и скочи като тигър към заварения си брат, но не било писано да го стигне. Следило с очи всяко негово движение, кучето се хвърли с грозно ръмжене върху нападателя и го срина на земята с тежестта си и силата на скока. Ножът падна от ръката му. Ръмженето на кучето подейства като сигнал за спътниците на ловеца. Те изскочиха от скривалищата си и се нахвърлиха върху двамата престъпници.

Гаспарино изобщо не помисли за отбрана. Беше така ужасен, че се остави безропотно да го вържат. А с Ландола бе още по-леко. Върху него стоеше кучето със зъби до гьрлото му, така че не представляваше никаква мъчнотия да се надвие бившия пират. Вързани с ремъци, бяха замъкнати до водата и облегнати на една канара в полулежащо положение. Победителите насядаха пред тях с кучето край себе си, което не изпускаше вързаните из очи.

— Е, сеньор Кортейо — подхвана Гранднриз, след като плъзна един изпълнен с омраза поглед на доведения си брат. — Май не очаквахте втори път да ни паднете в ръцете?

Затвореният мълчеше и като Ландола държеше очите си затворени, сякаш нехаеше за говорителя.

— Искате да си играете на гордост и да не говорите? Толкова но-добре за нас, защото така набързо ще приключим с вас. Работата е там, че няма да вземем да ви помъкнем с нас. Не, просто ще съставим един прериен съд и на място ще произнесем присъдата.

Сега Ландола все пак се почувства длъжен да даде отговор.

— Не си въобразявайте, че можете да бъдете наши съдии! Тук не сме в прерията.

— Но се намирате пред един прериен скитник, за когото правото на прерията е закон и който ще съди според него.

— Това не ни влиза в работата! Искаме да бъдем отведени в редовен съд.

— И повече нищо? — присмя се ловецът. — Че защо избягахте, като сте искали да отидете на редовен съд? С това ясно дадохте да се разбере, че не искате и да знаете за него и сега щете не щете, ще се задоволите с нашето собствено законодателство.

— Вие нямате право да ни съдите.

— Наистина ли си убеден в това, Ландола, който се наричаш мой доведен брат? — отвърна Грандприз с режещ глас. — Ти уби моя баща, накара годеницата ми да се отвърне от мен и ми отне честта и имота. Ти си виновен, че в продължение на трийсет години бях принуден да се лишавам от полагащото ми се положение! И ти дръзваш да твърдиш, че съм нямал правото да бъда твой съдник? Не ставай за присмех, Ландола! Преследвах те през савани и планини, през езера и гори безспир, като Скитника евреин, който не знае почивка и сега най-после, най-после си в моя власт и няма сила на земята, която да те изтръгне от мен. Ти си най-големият изверг, който познавам и ще свършиш като изверг!