Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
— Материалът не е особено богат — започна той по телефона, — но все пак стигнах до известни изводи. Искате ли да ги чуете?
— Да — отвърна Рьон.
Премести слушалката в лявата си ръка и придърпа към себе си бележника.
— Вие самият сте северняк, нали?
— Да.
— Е, интересни са не толкова въпросите, колкото отговорите. Най-напред се опитах да отделя от лентата всички вторични звукове, шумове и прочие.
Рьон чакаше, приготвил химикалката в ръка.
— Относно първия отговор, на въпроса „кой стреля“, ясно се разграничават четири съгласни, „д“ „и“ „р“ и „к“.
— Да — потвърди Рьон.
— При по-задълбочен анализ между тях и след тях се открояват някои гласни и двугласни. Например едно „е“ или „и“ между „д“ и „н“.
— Динрк? — предложи Рьон.
— Да, така горе-долу звучи за неопитното ухо — продължи експертът. — Струва ми се също така, че чувам мъжът да казва едно слабо „ай“ след съгласната „к“.
— Динрк ай? — пак се обади Рьон.
— Да, нещо подобно. Макар и не толкова силно.
Експертът направи пауза и продължи замислено:
— Мъжът е бил доста зле, нали?
— Да.
— И вероятно е имал болки.
— Възможно е — потвърди Рьон.
— Е — облекчено продължи експертът, — така вече бихме могли да си обясним защо казва „ай“.
Рьон кимна и си записа. Сетне се почеса по носа и пак се заслуша.
— Убеден съм, че тези звуци образуват изречение, съставено от няколко думи.
— И как изглежда това изречение? — попита Рьон и се приготви да записва.
— Много е трудно да се каже. Наистина трудно. Например „Дени край“ или „Дино е рак ай“.
— „Дино е рак ай“!? — възкликна Рьон изумен.
— Да, но само като пример, разбира се. Е, що се отнася до втория отговор…
— Каталсон?
— А-а, така ли ви прозвуча? Интересно. Аз пък не съм на това мнение. Стигнах до извода, че казва две думи. Първо „Кат“ и после „Алсон“.
— И какво ще рече това?
— Ами, би могло да се предположи, че е някакво име. Например, „Алсон“ или в краен случай „Олсон“. С „о“ като в „обществен транспорт“.
— Кат Алсон? Кат Олсон?
— Да, правилно, точно така. Вие произнасяте л-то също така надебелено като него. Може би говорите на подобен диалект.
Мъжът отново помълча няколко секунди и продължи:
— Но мисля, че е изключено някой да се казва Кат Алсон или Кат Олсон. Вие как мислите?
— Да, прав сте — съгласи се Рьон.
— Е, това е всичко. Ще ви изпратя, разбира се, и писмения доклад, заедно с фактурата, но реших първо да ви се обадя, в случай че работата е спешна.
— Благодаря ви — отвърна Рьон.
Остави слушалката върху апарата и замислено се вгледа в бележките си.
След дълги размишления реши да не излага резултатите пред началството. Поне засега, на този етап.
Когато Колберг стигна до Лонгхолмен, навън беше вече нощ, макар часовникът да показваше едва три без четвърт. Чувствуваше се измръзнал и отпаднал, а и обстановката в затвора също му подействува зле. Голата стая, предназначена за свиждания, му се стори грозна и отблъскваща и той мрачно се заразхожда между стените й в очакване на онзи, с когото щеше да се срещне. Мъжът, на име Биргерсон, убиецът на жена си, беше подложен на щателен психиатричен преглед в клиниката по съдебна медицина. Някой ден, като му дойдеше времето, щяха да го оправдаят и преместят в болницата.
След около четвърт час вратата се отвори и един от пазачите на затвора, облечен в тъмносиня униформа, пусна в стаята нисък, пооплешивял мъж на около шестдесет години. Още като влезе, той се спря, усмихна се и направи учтив поклон. Колберг пристъпи към него. Ръкуваха се.
— Колберг.
— Биргерсон.
Мъжът беше мил и разговорлив.
— Помощник-инспектор Стенстрьом ли? Разбира се, че го помня. Много симпатичен човек. Бихте ли го поздравили от мен?
— Той е мъртъв.
— Мъртъв? Просто невероятно. Такова младо момче… Как е могло да се случи?
— Точно за това съм дошъл да разговарям с вас.
Колберг подробно му обясни целта на идването си.
— Прослушах всички ролки — добави той накрая. — Но предполагам, че магнетофонът не е бил включен, когато сте се хранели или пиели кафе.
— Да, прав сте.
— Но тогава също сте разговаряли, нали?
— Да, разбира се, и то често.
— За какво?
— Ами за всичко.
— Можете ли да се сетите за нещо, към което той е проявил особен интерес?
Мъжът се замисли и поклати глава.
— Приказвахме си ей така, за най-общи работи. Но да е имало нещо особено… Какво по-точно?
— Това се питам и аз.
Колберг извади бележника, който му беше дала Оса, и го показа на мъжа.
— Това тук говори ли ви нещо? Защо е написал „Морис“?