Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
В събота сутринта докладва на Мартин Бек нищожния си резултат и седна да пише на жена си в Сундсвал дълго прочувствено писмо, като от време на време гузно поглеждаше към Рьон и Колберг и двамата сериозно надвесени върху пишещите си машини.
Още не беше успял да довърши писмото си, когато в стаята влезе Мартин Бек и се обърна право към него.
— Кой идиот изпрати точно теб в града?
Нурдин бързо затули писмото с някакъв доклад. Тъкмо беше написал „а Мартин Бек с всеки изминат ден става все по-особен и по-кисел.“
Колберг дръпна листа от валяка и отговори:
— Ти.
— Кой? Аз?
— Да, точно ти. В сряда, когато си отиде Русата Малин.
Мартин Бек го погледна съмнително.
— Странно — рече той. — Не мога да си спомня. Както и да е. Абсолютна глупост е да се дава подобна задача на северняк, който едва се оправя в града.
Нурдин го погледна засегнат, но мислено се съгласи с него.
— Рьон! — изкомандва Мартин Бек — Ти ще продължиш да търсиш връзките на Йорансон. Опитай се да узнаеш с какво се е занимавал. Постарай се да откриеш и този Бьорк, при когото е живял.
— Да — отвърна Рьон, който се мъчеше да състави списък с възможните тълкувания на предсмъртните думи на Шверин. Най-отгоре беше написал: Дино е рак ай. А най-отдолу стоеше последното му хрумване: Динари кай.
Като никога досега всеки се беше вкопчил в своето си.
В понеделник сутринта Мартин Бек се събуди още в шест и половина. Беше прекарал една почти безсънна нощ. Чувствуваше се просто зле и какаото, което пи заедно с дъщеря си в кухнята, не му подействува по-добре. Останалите членове на семейството още спяха. Жена му например се радваше на отличен утринен сън, нещо, което синът му положително бе наследил, тъй като все закъсняваше за закуска. Но Ингрид ставаше още в шест и половина и в осем без петнадесет затваряше външната врата след себе си. Винаги без изключение. Инга обичаше да казва, че човек можел да си сверява часовника по нея.
Въобще си падаше по такива клишета и ако някой речеше да състави сборник от изразите, които всекидневно използуваше, можеше сетне да го продава на дипломирани журналисти. Просто като улеснение. Книгата щеше, разбира се, да се казва „Можете ли да говорите, можете ли да пишете“, мислеше си Мартин Бек.
— За какво мислиш, татко? — попита Ингрид.
— Нищо — отвърна той по навик.
— От пролетта не съм те виждала да се смееш.
Мартин Бек вдигна очи от изпъстрената с коледни джуджета покривка и направи опит да й се усмихне. Ингрид беше добро момиче, но това не променяше нещата. Тя стана и отиде да вземе книгите си и вече го очакваше на вратата, докато той си слагаше палтото, шапката и галошите. Той взе кожената чанта от ръката й. Беше стара и износена и цялата в пъстроцветни лепенки.
Това също спадаше към навиците. Преди девет години, в първия учебен ден, той носеше чантата й и до ден-днешен продължаваше да я носи. Тогава я бе водил за ръка. Една съвсем мъничка ръчичка, която тръпнеше, топла и запотена от възбуда и очакване. Кога за последен път я държа за ръка? Вече не помнеше.
— Но на Коледа все пак ще се засмееш — рече тя.
— Наистина ли?
— Да, като видиш какво ще ти подаря. — Погледна го сериозно и добави: — Няма как иначе.
— А ти самата какво ще си пожелаеш?
— Един кон.
— Че къде ще го сложиш?
— Не знам. Но все пак искам.
— Знаеш ли колко струва един кон?
— Да, за съжаление.
Разделиха се.
На Кунгсхолмсгатан го очакваше Гунвалд Ларшон и едно разследване, което дори не заслужаваше да се нарече „решаване на ребус“. Това Хамар още предния ден им го беше заявил най-любезно.
— Как е алибито на Тюре Асаршон? — попита Гунвалд Ларшон.
— Алибито му е едно от най-стабилните в цялата история на криминалистиката — отвърна Мартин Бек. — Държал е реч пред двадесет и пет души и се е намирал в хотела на град Сьодертели́е.
— Виж ти — мрачно рече Гунвалд Ларшон.
— Извинявай, но не е особено логично да се мисли, че Йоста Асаршон не би забелязал собствения си брат да се качва с автомат под палтото.
— Казваш палтото — досети се нещо Гунвалд Ларшон. — Трябва да е било доста широко, за да може да се скрие цял М, тридесет и седем. Ако не го е носил в чанта, разбира се.
— Виж, тук си прав — съгласи се Мартин Бек.
— Значи, понякога съм бил и прав.
— Можеш само да се радваш, защото, ако онази вечер беше сбъркал, сега щяхме да сме доста зле. — Насочи цигарата си към него и добави: — Някой ден ще загазиш, Гунвалд.
— Не вярвам — отвърна Гунвалд Ларшон и тръгна към вратата. На прага го посрещна Колберг, но веднага му направи път и го изгледа в широкия гръб.