Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Първият, успял да се наложи на жена си по ясен и недвусмислен начин, беше Кабюс, и това стана, когато Като категорично отказа да изпълнява задълженията си на съседка, твърдейки, че Сарацинката в никакъв случай не е жена като жените.
— И какво й е тогаз по-различното? — ревна заплашително Кабюс и със страховито изражение на лицето засука мустак. — Че няма ли си и тя като теб и две ненки, и дупка за мъжкото, че и корем, за да си износи рожбата? Е, не ще и дума — додаде той с присъщата си гасконска тактичност, — че, няма нито прелестното ти личице, Като, нито пък добрите ти обноски, но щом моят побратим Йона си я харесва такава, каквато е, то значи в крайна сметка разликата опира само до козината, както е и при кучетата, от които някои са черни, други — рижави или на петна, а трета — бели като сняг. Знай от мен, Като, че доброто животно си личи не по косъма, а по работата!
Но на раздумката подир вечеря Малигувица и Барберин подхванаха друга песен. След смъртта на Изабел баща ми на драго сърце предпочиташе да се заседява при людете ни, отколкото да бърза веднага да се присъедини към Совтер в библиотеката, въпреки че там гореше много по-буен огън. Баща ми обаче се нуждаеше не толкова от тази топлина, колкото от простодушието и веселието на нашите войници, а също и от присъствието на жените, и преди всичко — от това на Барберин и нейните двамина малчугани, единият от които не изпускаше полата й, дордето другият се гушеше в люлката си от кестеново дърво, която дойката току побутваше с крак в очакване да дойде време, за да накърми и единия, и другия — гледка, очароваща всички ни, но най-вече баща ми, чиито мисли минаваха по-напред през сърцето, а сърцето му се подчиняваше първо на чувствата. Освен това сега Анет и Жаку биха били млечни братя на двамата мъртвородени синове, които Изабел беше добила, и от които вторият й бе струвал живота. Вече споменах, че намерението на баща ми бе те да бъдат възпитани в замъка, но в никакъв случай като доведения ми брат Самсон, разбира се, а горе-долу както братовчедите ни Сиорак, като по този начин щяха да заемат положението както на слуги, така и на роднини. С тях, поне така твърдеше баща ми, ни свързваше по-скоро млечна, отколкото кръвна връзка, а пък и Анет беше кръщелник на Изабел дьо Сиорак.
Двамата малчугани по нищо не приличаха на връстниците си, каквито в нашите села срещахме множество: покрити от глава до пети с мръсотия, с гъмжащи от въшки глави, а през лятото — и от струпалите се в ъгълчетата на очите им неизбежни мухи. Напротив, бяха белички, розовки и с неизменно чиста косица, защото баща ми толкова много държеше на чистотата, че в придирчивостта си нерядко стигаше дори дотам, да укори Фожане пред всички ни, и то на трапезата:
— Краката ти вонят, драги! Я иди да ги измиеш на помпата!
Макар че от самото начало на седянката Барберин дори за миг не бе престанала да го дундурка в люлката му, Жаку ненадейно пронизително писна, в резултат на което Анет на свой ред се разхленчи и заради това начаса отнесе един шамар от майка си, тъй като за вечеря бе получил не само паница много вкусна чорба, бучка сирене от козата на Йона и компот от ябълки, но дори и малко месо, и сега ревеше не от глад, а от лакомия. Барберин се наведе, взе Жаку в скута си и го обсипа с толкова благи, толкова ласкави и гальовни думички, че изведнъж нетърпимо ми се прищя да съм на негово място. Успокоено от нежния шепот, бебето притихна и тя го подаде на Малката Еликс, която положи всички усилия да продължи поменика от глезотии, докато майка й се зае да разплита вързанките на сукмана си. Тя го правеше свенливо свела поглед, щото инак толкова мъже седяха около нея, но едновременно с вид някак горделив и тържествен, тъй като отлично съзнаваше, че си върши занаята и го върши добре, като доставяше на двамината си малчугани вкусна супица в чудесна гаванка, а на зрителите — удоволствие от гледката. Шнурът й бе както винаги цял във възелчета, които не минаваха през петелките, та тя захвана да ги развързва едно по едно със своите дебели, топчести в крайчеца пръсти, без при това ни най-малко да бърза, като така още повече усилваше нетърпението ни.
— Гледам те, Барберин — рече баща ми (но това той повтаряше всяка вечер), — та се сещам, че трябва да ти донеса от Сарлат нов шнур.
— О, този още си го бива, пък и са толкова скъпи! — успокои го Барберин, разплитайки и последния възел, и тозчас с уверен, щедър жест извади от пазвата си първо дясната, а сетне и лявата си гърда — тъй напращели и двете, толкова бели и валчести, че в стаята настъпи дълбоко мълчание, нарушавано единствено от тихичкото пращене на огъня и лакомото мляска не на двамата гладници.