Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Глава девета
След подписването на Амбоазкия едикт, който признаваше съществуванието и правата им, хугенотите престанаха да бъдат люде извън закона. Това означаваше, че можехме отново да наобикаляме селата си, а баща ми да отиде в Сарлат, което той и стори, но след като по-напред се разпореди да изпроводят до замъка й Диан дьо Фонтенак, вече напълно оздравяла и преливаща от жизненост. Жан дьо Сиорак можеше да я отпрати и преди месец още, но тъй като се доверяваше на Фонтенак колкото на усойница, а още повече и в такова размирно време, той на драго сърце се реши да позадържи в Мепеш подобен залог, осигуряващ го срещу всяко вероломство от страна на нашия добър съсед. След заминаването на Диан, която през целия си престой в Мепеш нито веднъж не напусна порталната кула и никой от нас, с изключение на баща ми, така и не видя, освен отдалеч и на прозореца й, загърната в бялата си шуба и вперила в нас зелените си очи; та след заминаването й почувствахме такава неимоверна пустота, сякаш любима нам поема завинаги се бе изтрила от паметта ни. А да не говоря за клетия Франсоа, полагащ всички усилия, за да скрие унинието си, което побратимството тъй и не благоволяваше да забележи.
Фонтенак изпроводи с нарочен пратеник до барона на Мепеш едно изключително любезно писмо, петстотин екю в дар и един испански кон. Парите баща ми върна, но грижливо скъта писмото в сандъците си и задържа коня. Това бе черна кобила, доста дребничка наистина, но инак цялата огън, която аз възседнах още първия ден след провъзгласяването на едикта, когато баща ми тръгна по работа за Сарлат, придружен от Марсал Кривоокия, Фожане, двамината братя Сиорак и тримата си синове, всеки с по два пищова в кобурите на седлото и с висяща за темляка на дясната му китка гола сабя. Баща ми се опасяваше не толкова от засада някоя по пътя, колкото от избухването на вълнения сред простолюдието в самия Сарлат, насъсквано от проповедниците, които (също недоволни от Амбоазкия едикт) на всяка неделна литургия бълваха хиляди проклятия срещу нашите.
Прокурорът, Гийом дьо ла Порт, когото междувременно бяхме предупредили за нашето идване, вече чакаше баща ми при Ландревийската порта. Той ни помоли да приберем сабите, което ние тозчас сторихме, и тръгна да ни съпроводи, яздейки стреме о стреме с баща ми, усмихнат и словоохотлив, но без за миг дори да изпуска от очи прозорците, като прекоси така заедно с нас цял Сарлат, та чак до Ригодийската порта. Оттам, наблюдаван с огромно любопитство от минувачите и накачулилите се един върху друг по прозорците зяпльовци, малкият ни отряд потегли обратно, сетне свърна вляво, мина покрай дома на епископа и катедралата, пред която господин Дьо ла Порт се прекръсти, а баща ми от учтивост свали шапка, и накрая спря пред кметството, на чиито стъпала бе посрещнат от господин Дьо Сали, главнокомандуващ кралските войски в Перигор, разквартирувани в Сарлат, както и от двамината градски консули. И всичко това мина мирно и тихо и без каквато и да било проява на враждебност от страна на населението, ако не се смятат два-три злобни погледа, отправени ни от прозорците от неколцина фанатици, които обаче се дължаха по-скоро на религиозно рвение, отколкото на лична неприязън.
С една дума нищо не се случи и това силно ме огорчи, тъй като бях вече дванайсетгодишен и за първи път носех сабя, както подобава на истински благородник, и макар тя да беше доста къса, аз бях до немай-къде горд и изпъчил се на испанската си кобила, се чувствах непобедим. След като се спешихме и поверихме конете си на нашите войници, двамата със Самсон придружавахме баща ми навсякъде, като брат ми крачеше от лявата му страна, а аз — от дясната, свъсил страховито вежди и с небрежно отпусната върху дръжката на сабята ръка, като не спирах да се озъртам наоколо с изключително самонадеян вид. Някъде около пладне баща ми направи обичайното си посещение при Франшу, връчи й поредното малко подаръче, сетне дълго й шептя нещо в ухото и вече тъкмо си мислех, че едва ли някога ще спре да я мляска по бузите и да потупва закръглените й ръце, когато той най-сетне се сбогува.
Макар да беше вече хугенотка и жена семейна, нито в Брьой, нито в Мепеш окончателно се бяха примирили с присъствието на Сарацинката, та се наложи как ли не да го усукваме и пресукваме, за да бъде тя най-сетне приета, и то преди всичко от жените, възмутени до дъното на душата от очите, косата и цвета на кожата й.