Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Убийството стана на 3 или 4 юли 1563-а, но и днес не бих могъл да кажа със сигурност в кой от двата дни точно. И толкова силна бе омразата срещу нашите, че то остана ненаказано и почти незабелязано. А и в действителност, за да си послужа с думите на Гиз, това бе само нищожна капчица в сравнение с реките от кръв, които отново щяха да рукнат, след като на 5 февруари дукът затвори обръча около Орлеан.
Гиз вече беше завзел предградията Портро и Турел. Всяка вечер от началото на обсадата той минаваше на път за квартирата си през Сен Мемин, където заедно с оръженосеца си и двата коня се качваше на малка лодка, за да прекоси реката. На отвъдния бряг двамата отново възсядаха конете и продължаваха пътя си покрай малка горичка. На 13 февруари, в навечерието на насрочения от Гиз пристъп срещу Орлеан, един притаил се в гъсталака фанатизиран хугенот на име Полтро дьо Мере изпразни трикратно пищова си в същия онзи плещест гръб, който петнайсетина дни по-рано кралицата с такова облекчение беше гледала, докато Гиз се оттегляше подир надутата си епическа реч. Куршумите попаднаха в дясното му, незащитено от бронята рамо и Гиз, без да падне от коня, се повали по лице на стремника с думите:
— Заслужих си го, но мисля, че не е нищо страшно.
Той издъхнал шест дни по-късно. Колкото до Полтро дьо Мере, то веднъж извършил делото си, той препускал цяла нощ, но се заблудил и в крайна сметка призори отново се оказал на местопрестъплението, където бил и заловен. Подложен на разпит чрез изтезания, той признал, че е бил подсторен от Субиз и Дюбтер, като споменал и името на адмирал Дьо Колини, но тутакси се отметнал от думите си и упорито продължил да дава най-противоречиви показания дори и в часа на смъртта си, когато бил разпнат и разкъсан между четири коня.
Напразно Колини, който категорично отхвърляше отправеното му обвинение в подстрекателство към убийство, настояваше кралицата да му разреши очна ставка с Полтро дьо Мере, преди последният да бъде разпнат. Кралицата не пожела да го стори и може би имаше основателни причини за това. Девет години по-късно, когато заповяда да убият Колини, тя направи така, че убийството да бъде приписано на рода Дьо Гиз. И не навежда ли това на мисълта, че тя също имаше пръст в убийството на Франсоа дьо Гиз, както и че прекрасно я устройваше в него да бъде обвинен Колини?
„Не бихме могли да отречем очевидния божи промисъл!“ — писа Колини, когато узна за смъртта на Гиз. Няма съмнение, че подобна фраза Флорентинката, за чиито думи никой никога не се бе хващал, едва ли би произнесла. Но промисълът в това убийство, независимо от това дали имаше пръст в него или не, променяше коренно живота й, укрепваше властта й и заздравяваше престола на нейния син.
Гиз едва-що бе изстинал в гроба, когато кралицата направи някои отстъпки на протестантите. Тя заповяда на Монлюк да престане да разорява владенията на барон Дьо Бирон и да върне Миландския замък на злочестите ни братовчеди Комон. Кралицата несъмнено залагаше компромиса и мира на карта, но рискувайки по такъв начин, тя се стремеше да извлече от тази игра възможно най-голяма полза за своята власт и за сина си.
В лукавството си тя стигна дори дотам, че уреди започването на преговори между двата враждуващи лагера в лицето на Монморанси и принц Дьо Конде, първият, от които беше пленник на хугенотите, а вторият — на роялистите. И единият, и другият жадуваха да си възвърнат свободата и тъй като принцът бе по-младият от двамата, по-пристрастеният към жените и по-нетърпеливият, той се съгласи на много повече отстъпки, отколкото всъщност биха склонили да направят хугенотите.
Амбоазкият едикт103, който той подписа през март 1563 година, нанасяше нежелателни за нас поправки в залегналите в Януарския едикт определено по-демократични постановления, тъй като ограничаваше свободата на протестантското вероизповедание в границите на именията на независимите владетели „ведно със семействата им и подвластните им люде“, а за простосмъртните реформисти — в един-единствен град за всяко окръжие. Калвин сурово осъди суетата на онези знатни велможи, които, след като веднъж получиха съсловната привилегия да се молят в замъците си на Всевишния посвоему, твърде малко се интересуваха от притесненията, на които се излагаше в градовете и селата мнозинството протестанти. Баща ми и Совтер напълно споделяха възмущението на Калвин и на съзнателните хугеноти, но нямаха основание да го заявяват съвсем открито, тъй като не бяха участвали в сраженията. Освен това и те самите бяха от онези, който „ведно със семействата им и подвластните им люде“ бяха облагодетелствани от едикта. Но, от друга страна, възстановяването на мира бе от изключително голяма полза за тях, в което сами ще се убедим по-нататък.
103
Едикт, провъзгласен през месец март 1563 г., с цел да се сложи, край на религиозните междуособици и предоставящ ограничена свобода на вероизповедание на хугенотите. — Б.пр.