Ковачница на мрак

Щяха да го търсят на сутринта и да не намерят никаква следа, а той щеше да се крие добре зад очите й, а тя на свой ред нищо нямаше да издаде, сита и преситена. Чудеше се дали това, което изпитва, е определението за любовта.

След като разгъна походното си одеяло, вдигна тежестите и ги подреди до седлото. Спохождаха го мисли за Сагандер и как ли я кара сега учителят му. Щеше да е странно да поднесе дарове от учен, когото бяха оставили назад, а цялото знание, за което старецът толкова копнееше, да остане недостижимо за него. Така и незададени въпроси, така и непредложени отговори — тези неща оставаха някъде пред Аратан, безформени като надвиснал облак на хоризонта. Тежестите, грижливо струпани на прашната земя, изглеждаха безполезни. Тук, на откритото, нищо не можеше да се претегли, нищо не можеше да се измери. Тук, навън, толкова далече отвъд границите на Куралд Галайн, имаше някаква дива необузданост, която кипеше у всекиго.

Усещаше всяко течение и понякога имаше чувството, че всеки момент ще се удави, ще бъде отнесен навътре в нещо животинско, нещо първично. Такава съдба, като помислеше, щеше да е нищожна или никаква загуба. Всичко, което беше знаел, всичко, от което бе дошъл, вече изглеждаше дребно, банално. Небето бе необятно, равнината безкрайна, и докато се движеха под небето, докато я прекосяваха, правеха желанията си дръзки. Това движение, което усещаше, ден след ден, му се струваше много по-величествено от всяка издигната цитадела, от всяка рухнала къща. Помнеше как си беше играл на купчина пясък зад работилницата, когато беше малък. Беше докаран за грънчарката, която навестяваше къщата пътьом. Нещо, свързано с това глината да е по-зърниста и с калъпите за оформяне и изпичане. Пясъкът беше мек на допир, стоплен от слънцето на повърхността, но прохладен отдолу, и той помнеше как лежеше проснат върху него, пресягаше се с една ръка, гледаше как пръстите му потъват дълбоко, а след това ровеше с шепи, сякаш за да се погребе в него.

Пътуването през този свят беше почти същото, все едно че със самото движение всичко можеше да се задържи, да се хване и шепи и човек да заяви, че е негово.

Замислен над това, докато гледаше Ферен до огъня, Аратан изведнъж реши, че е намерил разбиране за естеството на войната — такова, което може би щеше да впечатли дори Сагандер. Посегнеше ли повече от една ръка, станеха ли претенциите повече от една, тогава се проливаше кръв. Нищо разумно нямаше в това. Пясъкът се изплъзваше между пръстите, изсипваше се от ръцете, които искаха да го задържат, но си оставаше на мястото, след като претендентът си отидеше. Нищо разумно. Просто желание, грубо като облекчаване на тяло в нощта.

— Аратан.

Той вдигна очи.

— Сержант Раскан.