Ковачница на мрак

Докато Пограничните мечове приготвяха лагера, Раскан наблюдаваше отстрани. Лорд Драконъс беше тръгнал да огледа руините, а Аратан четкаше коня си. Очите му обаче непрекъснато се извръщаха към Ферен.

След като Аратан вече яздеше до баща си — от нощта на гостуването на Гризин Фарл, — сержантът се беше оказал общо взето сам. Яздеше след Драконъс и сина му и пред двамата Погранични мечове, но не се чувстваше като мост към едните или другите. Ринт и Ферен бяха скарани, но мълчаливо, като брат и сестра, които искат да скрият взаимната си враждебност от външните, за да не се разкрият семейни тайни. Колкото до разговорите между лорда и незаконния му син, те като че ли бяха редки, а когато все пак ги имаше, Раскан не можеше да долови думите, които двамата си разменяха.

Лекотата, донесена им като дар от Гризин Фарл, се разпадаше. Нощем Ферен се въргаляше с Аратан сред пъшкане и тихи стонове, които звучаха някак странно отчаяни. И не се задоволяваше само с едно боричкане. Чувал беше как буди момчето за втори и трети път и това бе започнало да си личи в тъмните кръгове около очите на Аратан.

Раскан се чудеше кога Драконъс ще се намеси. Лордът, разбира се, не можеше да не вижда, че между Ферен и сина му става нещо нередно. Тя беше два пъти по-голяма от него, ако не и повече. И Раскан мислеше, че вижда слабост в нея, слабост, която досега беше крила дълбоко в себе си. Лустрото на професионализъм у Пограничния меч се изтъркваше.

Всичко това не убягваше и от очите на брат й.

Напреженията се усилваха.

Драконъс дойде и каза:

— Джелеки. — И махна с ръка към развалините.

— Тук ли са ударили, милорд?

— Отнесли са всичко, което са могли, включително покривни греди и плочи.

Раскан се намръщи.

— Трябва да е било отдавна, милорд. Не ви ли увери Гризин Фарл, че това място все още е обитавано? Явно не е дошъл по този път.

Драконъс го изгледа замислено за миг, после кимна.

— Прав си, сержант. Все едно. Ще се оправим, сигурен съм.

— Разбира се, милорд. Да се погрижа ли за коня ви?

— Не, благодаря. Остави ми да правя нещо, докато приготвят супата. — Но сякаш се поколеба и като забеляза това, Раскан се приближи до него.

— Милорд?

— Няколко думи насаме, сержант.

Отдалечиха се от бивака покрай ниската могила, на която се издигаха развалините. Раскан се изненада, като видя широката пътека, всечена в склона пред входа на гробница. Но преди да успее да попита за нея, Драконъс заговори:

— Момчето трябва да бъде озаптено.

Раскан разбра и кимна.

— Да, милорд. Но пък увлечението е естествено.

— Увлечението й изобщо не е естествено, сержант.

Раскан беше имал предвид увлечението на Аратан, но Драконъс — не.

— Мисля, че е жадна да зачене дете, милорд. Но не смятам, че е за да се възползва от дома Дракони.