Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Къде са те? — попита настойчиво Аратан.
Ринт не отвърна, а Раскан загреба с черпака от загорялата яхния и си напълни купата.
— Няма да спечелите. Никой от вас няма да спечели. Не я е страх от баща ми, нито мен.
Прекалено дълго продължаваше това. Ринт едва се сдържаше да не стане, да извади меча си и да тръгне да ги търси. Направеше ли го, Раскан щеше да се намеси, да наложи властта си и всичко щеше да се провали. Двама любовници в нощта можеха да развихрят война, да съсипят цяло кралство. Не можеха да видят отвъд другия. Никога не го правеха.
— Аратан — отсече той, щом младият мъж понечи да се отдалечи от огъня.
— Изобщо не искам да те слушам.
— И си прав. Но се чудех, говорил ли ти е изобщо някога учителят ти за саможертва? Да отстъпиш желанията си в името на мира? Говорил ли ти е за такива неща в усилието си да те измъкне от детството и да те въведе в зрелостта? — Разбута огъня с крак и се разлетяха искри. — Един мъж разбира от саможертва. И че понякога трябва да отстъпи.
— Казваш го, защото нямаш жена.
— Имам жена, Аратан. Живее в Разбитата цитадела. Когато се върна, ще имам дъщеря или син. Закъснях за това, защото служа при Пограничните, а имаше война.
Тези думи като че ли въздействаха. Аратан застина, загубил сякаш сила и воля.
— Ако знаех — каза Раскан и вдигна очи от купата си към Ринт, — щях да те върна и да намеря друг. Трябваше да си с нея, Ринт.
— Жената на чичо ми го наръгала с нож, докато раждала. Прекалил с баналните успокоения.
— Убила ли го?
— Не. Хванала ръката му, докато я галел, и я заковала с ножа на земята. — Помълча и добави: — Разправят, че той издърпал ножа от ръката си и пак почнал да я гали по косата. Но не за дълго, понеже акушерките го изгонили от стаята. Тъй че свършило добре.
Раскан изсумтя.
Стъпки издадоха връщането на Ферен. Драконъс не се виждаше никакъв.
Сержантът се изправи.
— Къде е лордът?
— Прави изкупления — отвърна Ферен. — Ринт, загорил си я, проклет да си.
Аратан се надигна, впил очи в нея, но тя не го и погледна, докато пълнеше купата си, и Ринт разбра, че е приключила с момчето.
— Не — каза Ферен в тъмното. — Свърши се.
Аратан се отдръпна объркан. Сълзи замъглиха очите му. Баща му властваше над всички, а да властваш означаваше да използваш. Накъдето и да се обърнеше, виждаше тежката ръка на баща си. Буташе, влачеше, натискаше — където удареше, оставаха синини, рани, които боляха. Това беше смисълът на властта.
Искаше да избяга. На заранта можеше да го няма. Но Ринт щеше да го намери. А и не можеше да избяга от някои неща.
Отиде до походната си постеля и погледна грижливо подредените теглилки. Една по една ги захвърли в нощта.
На ден път западно от Ейбара Делак Гризин Фарл седеше до малък огън и печеше заека, който бе хванал през деня.
Истинските ловци използваха прашка или стрели. Или късо копие, каквито той си носеше в изобилие. Но Гризин Фарл не беше ловец. Беше догонил заека. Спипал го беше — задъхано и примирено зайче. А после, докато го държеше в ръцете си, се беше забавил прекалено много, докато го галеше по козинката, за да уталожи страха му, и потрепери, когато му прекърши вратлето.
Смъртта беше ужасна сила. Нанасянето на страдание никога не се очистваше напълно. Виждал беше у ловци и пастири една неопровержима душевна студенина, която превръщаше необходимостта в добродетел. Скръбта не ги докосваше, когато убиваха същества, все едно дали тези същества вървят на два крака, или бягат на четири. Дали имат криле, или се плъзгат гладко във водата. Нуждата беше отговор сам за себе си. На този свят трябваше да се яде, плът или растение, а смъртта беше цената.
Не обичаше тази истина и не му харесваше тази нощ, докато оглозгваше кокалчетата, а титлата „Закрилник“ звучеше насмешливо и кухо в ума му.
По-рано през деня беше видял двама ездачи на север: Пограничните мечове, които бяха отвели учителя до Ейбара Делак, навярно, и сега бързаха да догонят спътниците си. И да го бяха зърнали, сигурно бяха сдъвкали и изплюли любопитството си. Нечии умове бяха като затворени с капаци, втренчени само в едно и със стеснен хоризонт. Любопитството се спъваше в тях като в непреодолимо препятствие. Един ден, допускаше той, всяко място във всяка земя щеше да се запълни с такива мъже и жени, всеки затънал в усилието да изцеди цвета от околния свят. Нямаше намерение да доживее, за да го види. Горко на света, където смехът ще се среща с неодобрително мръщене и враждебна тревога! Сериозните хора никога не спираха да водят своята война срещу радостта и веселието и бяха неумолими и неуморими. В своя живот той се възправяше срещу тях и виждаше в своята твърдост най-ценна добродетел. Закрилник, и още как!