Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
— Ти притеснен — отбелязва Зееишан.
Не знам какво е, констатация или въпрос, но не го отричам.
— Да, доста притеснително си е да не знам кой ще ми дойде на свиждане утре.
Зеешан казва:
— Никога не знаем какво ще дойде утре, но винаги започваме обнадеждени новия ден.
Не съм в настроение да слушам проповедите му. Затова лягам на леглото и се затварям за външния свят. Както личи, това е поредният лош ден. Имал съм много такива в живота си. Но има един ден, който беше по-лош от всички останали: сутринта след това.
Сутринта, след като си извършил престъпление, се събуждаш от бездънна нощ. Някъде в мозъка ти има сигнал, мигаща червена лампичка. Опитваш се да не й обръщаш внимание. Има вероятност, макар и малка, всичко да е било сън. Вкопчваш се в тази възможност като човек, който пада и впива ръце в първото въже, изпречило се пред очите му. Минава минута. Час. Губиш представа за времето. А после изневиделица проумяваш. Въжето не е вързано никъде, краят му виси. Пропадаш в реалността с главата надолу.
Ето ме на „Лавендър Гроув“, стисках нож. Чух писъците. Пронизителни, нестихващи. Някой ревеше. Странно, звучеше като майка ми. Но нямаше как да е тя, при положение че лежеше на земята, цялата в кръв. Ехото в мозъка ми се засили. Поседнах лявата си ръка. По-силната. Но тя беше като изсъхнала, сякаш бе само временно прикачена към тялото ми, а иначе принадлежеше на друг. Метнах ножа под една спряна кола. Стига да можех, щях да изхвърля и ръката си.
Хукнах. Якето ми беше напръскано с кръв. Не мога да обясня защо никой не ме спря, но не го направиха. Тичах по пресечки и задни дворове, без да имам представа къде отивам. Сигурно съм пресичал улици, удрял съм се в хора, плашел съм кучета. Не помня. Следващият половин час ми е пълна мъгла. Помня обаче, че намерих уличен телефон.
Обадих се на чичо Тарик. Казах му какво съм направил. Настъпи тягостно мълчание. Реших, че не ме е чул добре. Затова повторих. Обясних, че съм наказал мама за тайната й любовна афера. Оттук нататък тя вече няма да прави така. Допълних, че раната не тежка, но ще мине време, докато зарасне. Бях я наръгал веднъж, в дясната страна на гърдите. Това ще й покаже колко тежък е грехът. Ще й даде време да помисли за грешката си, да се покае. А мъжът ще се уплаши до смърт. Повече няма и да припарва до нас. Честта на семейството е спасена.
— Какво си направил, синко? — попита чичо с глас, който прозвуча удавено. — Това е ужасно.
Бях стъписан.
— Н-но… н-нали… г-г-оворихме з-з—за т-това.
— Не сме говорили за такова нещо — отвърна той.
Човекът, който се бе раздрънкал пред мен и ми бе повторил сто пъти, че трябва да предприема нещо, и то час по-скоро, сякаш бе изчезнал вдън земя. Бях вцепенен.
— Искендер, синко, трябва да се предадеш. Ще заявя в полицията, че съм ти казал точно това, когато си се обадил. Не можеш да бягаш от закона!
Изведнъж ме обзе много странно подозрение. Чичо Тарик беше репетирал този миг. Дали го беше чакал? Дали си бе подготвял речта? Как ще ми каже по телефона, какво ще сподели с ченгетата, какво ще заяви пред съда, в случай че се наложи да се яви като свидетел… Беше подготвен за всичко това.
— Там ли си, синко? Кажи ми къде си.
Затворих. Съблякох якето и го набутах в кофа за боклук. После отидох у Кейти на Албиън Роуд. Бях я изпращал много пъти, но никога не бях влизал вътре. Натиснах звънеца. За мое облекчение ми отвори тя.
— Алекс! Каква изненада! — каза ми. Върху лицето й грейна усмивка. — О, скъпи! Знаех, че ще дойдеш.
Вкара ме вътре. Каза, че майка й щяла да се зарадва много, задето съм решил да дойда да живея с тях. Прегърна ме, с твърдия си кръгъл корем между нас. Не ми приличаше на бременна в петия месец. По-скоро имаше вид на човек, глътнал топка. Онова, което видях в огледалото, не се различаваше от това, което виждах обикновено. Почти очаквах върху лицето, в очите ми, да има нещо необичайно. А нямаше. Измих ръцете си още веднъж, търках с все сила. Сапунът миришеше на рози. Отворих шкафчето и намерих белина. Върху бутилката имаше красива домакиня с усмивка, по-бяла от облак. Излях белината върху ръцете си. По дланите ми имаше порезни рани. Болеше адски. Продължих да търкам. Под ноктите ми имаше нещо. Мръсотия? Боя? Кръв? Не искаше и не искаше да се измие.