Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
— На колко години си, момче?
— На достатъчно — отвърна Искендер, решен да не допусне да го сплашват.
— В моята книга такъв отговор няма.
— Не знам каква е твоята книга, но трябва да вляза.
По-скоро учуден, отколкото подразнен, бодигардът свали очилата. Очите му бяха прекалено малки и прекалено близо едно до друго за такова лице. Непроницаеми.
— Подлагаш на изпитание търпението ми ли, малкият? Предупреждавам те, вече е на изчерпване.
Искендер усети, че страните му пламват. Виждаше, че стига да поиска, бодигардът ще го изрита като мръсно коте, но смяташе, че мъжът не е чак толкова страшен, колкото изглежда. Само лае, но не хапе. Такова беше усещането му, а в уличните битки то рядко го подвеждаше.
— Е, търся баща си. Това престъпление ли е?
По лицето на бодигарда се мярна сянка на любопитство.
— Тук ли работи?
— Не. Но е с една жена, която работи при вас.
Бодигардът си пое дълбоко въздух.
— Хм, и се надяваш да те запознаят с тази жена, така ли?
— Не бе, човече. Защо ми е да се запознавам с нея?
— Само попитах. За какво ти е тогава баща ти? Някакви сметки ли имаш да разчистваш с него?
— Не се пали. Не си търся белята. Просто трябва да поговоря с него.
Бодигардът си сложи очилата отново.
— Три минути. И нито секунда повече. Влизаш вътре, намираш баща си и го викаш да излезе навън. Ако не се върнеш до три минути, ще вляза и ще ти счупя краката. Ясно ли е?
— Дадено, приятел, благодаря.
Докато влизаше в клуба, Искендер бръкна в джоба си и напипа стъкленото шишенце. Беше цяло чудо, че бодигардът не го претърси. Сярна киселина. Практична и ефикасна. Единственото, което Искендер трябваше да направи, бе да я лисне в лицето на жената. И тогава баща му нямаше да иска да я погледне повече. Никога вече нямаше да я пожелае мъж.
Колко пъти Искендер си беше представял този миг? Как ще влезе в заведението, което ще е шумно, опушено, пълно с хора, задушно, и ще се насочи към бара, за да си поръча питие. Вероятно уиски. С лед. Това би бил правилният избор. Ще го изпие на две глътки и с пламнало гърло ще се промъкне зад кулисите. Ще тръгне по дългите коридори, вмирисани на пот, на дим и парфюм. Няма да е трудно да намери гримьорната й. Ще почука на вратата, на която пише „Роксана“, но няма да чака да го поканят.
— Кой си ти? — ще попита тя, със следа от паника, прокраднала се в гласа й. Лицето й ще е силно гримирано, устните — кървавочервени, гърдите й ще се подават под халата.
— Аз съм синът на мъжа, когото открадна от семейството му.
Това изречение се променяше всеки път, когато Искендер си представяше сцената. Понякога той го променяше на „Не ме познаваш, но аз те познавам прекалено добре“. Друг път се превръщаше в: „Не ти, а аз трябва да задавам въпроси. Коя си ти, че да разваляш семейството ни?“
Реакцията на жената също се променяше. Най-често тя бе смутена и гузна. Но понякога вдигаше скандал и си изпускаше нервите. Мяташе обувка на ток по стената. Чупеше чаша шампанско. Той беше обмислил всички възможности. Ако жената станеше агресивна и изпаднеше в истерия, щеше да извади шишенцето от джоба си. Ако се покаеше, щеше да го приеме, да й даде още един шанс.
Друг път в мислите му тя се хвърляше на пода/фотьойл килима и по бузите й се стичаха сълзи. От всички сценарии този беше любимият на Искендер.
— О, не знаех, че е женен — казваше тя, разридана. — Не знаех, че има семейство. Изобщо не ми е споменал.
В този вариант Искендер нямаше да извади шишенцето. Вместо това щеше да утеши жената. Тя щеше да му обещае, че никога повече няма да се вижда с Адем, и щеше да спазва дадената дума чак докато остарееше и побелееше.
С мозък, пламнал от тези мисли, Искендер огледа клуба и с изненада видя само шепа хора, повечето от персонала. Бе твърде рано за клиентите. Той отиде на бара, от който се носеше силната възсладка миризма на стотиците питиета, изпити през годините. Голямо овално огледало с неонови лампи отзад, лъскава дървена повърхност. Искендер плъзна пръст по надписите и символите по твърдия плот. Барманът — чернокож карибец с коса, сплетена на стегнати плитки, — подсушаваше една чаша. Той огледа клиента с кисело пламъче в очите.
— На колко години си?
— На достатъчно — отговори Искендер.
— Хм, покажи ми личната си карта, Господин Достатъчно.
— Ей, щом съм тук, значи съм достатъчно голям, за да вляза. Иначе онзи бабаит на входа нямаше да ме пусне, нали?