Сага за Австралия

На пръв поглед каруцата беше същата като онази, с която Ричард бе пътувал от Бристъл за Глостър — и в тази бяха впрегнати осем яки коня и имаше платнище отгоре. Вътре обаче беше — съвсем различно — турени бяха две пейки, достатъчно дълги, та на тях да се сместят шестима души и пак да остане място помежду им. Мъжете струпаха личния си багаж долу на пода между краката си и Ричард, нали вече имаше опит, си помисли, че при всяко разклащате денковете и сандъците ще се накланят и ще се плъзгат. Кой ли път беше равен, особено по това време на годината? Посред зима, която на всичкото отгоре се бе случила дъждовна.

Тъмничарите пътуваха заедно с тях, но не вътре в каруцата, а отпред при каруцаря, над капрата също имаше нещо като навес. Беше изключено някой в каруцата да се измъкне и да избяга — щом затворниците седнаха на пейката, ги прихванаха с още една верига, закачена на допълнителната халка върху оковите на левия им крак и занитена в двата края на пода. Ако някой се размърдаше, трябваше да се раздвижат и останалите петима.

Бяха готови за път. Сгушен в балтона с топлата подплата, Ричард седеше в задния край на каруцата при отвора, отсреща пък се бе настанил Айк Роджърс, обърнат с лице към него.

— Колко ли ще пътуваме? — попита Роджърс.

— Ще извадим късмет, ако изминаваме и по десет километра на ден — отвърна ухилен Ричард. — Досега, Айк, не си обикалял друмищата — с каруца, де. И аз не знам колко ще пътуваме. Зависи откъде ще минем.

— През Челтнам и Оксфорд — рече пътният разбойник, който не се засегна от шегата. — Виж, нямам и представа къде е тоя Улидж. Ходил съм в Оксфорд, но в Лондон не съм и стъпвал.

Ричард бе прегледал набързо първата географска книга, посветена на Лондон.

— Улидж се пада на изток от столицата, разположен е на южния бряг на Темза. Не знам дали ще я прекосяваме, все пак ни карат на плаващи затвори, закотвени в реката. Ако минем през Челтнам и Оксфорд, до Улидж има около двеста километра. — Той засмята наум. — Ако на ден изминаваме по десет километра, ще бъдем там след около три седмици.

— И какво, ще седим в тая каруца цели три седмици ли? — попита умърлушен Бил Уайтинг.

Двамината, които вече бяха пътували с каруца, прихнаха.

— Не се притеснявай, Бил, няма само да седиш — рече Тафи. — Поне по десетина пъти на ден ще слизаме да вадим каруцата от калта и да я тикаме.

Така се и оказа. Виж, за разлика от каруцаря Джон, грижил се благодарно за Ричард и Уили, този не бе никак дружелюбен. Нямаше плевни и топли чулове, затворниците караха на единия гол хляб, пиеха само бира. Осем нощи спаха направо в каруцата, като качваха багажа на скамейките, просваха се на пода, завиваха се с балтоните и си подлагаха за възглавници шапките. Валеше като из ведро, платнището на каруцата течеше — пак добре, че не бе толкова студено, инак подгизналите, треперещи като листо затворници щяха да премръзнат до кости. Само Айк беше с ботуши, останалите бяха с обуща и краката им чак до окованите глезени бяха целите в кал.