Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Прав си — съгласи се Уил Конъли, сетне докосна със страхопочитание камъка на филтъра върху масата. — Лично аз, ако не мога да си позволя да пия бира, ще си пречиствам водата с филтъра. Защо не, разумно си е!
Накрая всички, дори Джими Прайс, склониха да прецеждат водата.
— Е, разбрахме се — рече Ричард и отиде да поговори с Айк Роджърс.
Съжаляваше, че не разполага с дванайсет филтъра, но не чак толкова, че да подели шестте между всички. Групата на Айк трябваше да се оправя сама както знае, пък и Айк винаги разполагаше с пари.
„Ако дванайсетимата се държим един за друг, както сме разделени в две групи — помисли си Ричард, — имаме шанс и да оцелеем.“
Глава трета
Януари 1786 — Януари 1787 година
Каруцата, с която щяха да ги откарат в Лондон и Улидж, пристигна призори на другия ден, шести януари — както Ричард пресметна, точно една година след последното му пътуване. Този път обаче раздялата бе много по-мъчителна и тъжна. Жените ридаеха безутешно.
— Какво ще правя без теб! — попита Лизи Лок Ричард, докато го следваше към къщата на Мама Хъбард.
— Ще си намериш някой друг — отвърна той, но не присмехулно, а състрадателно. — Тук няма да се оправиш без закрилник. Макар че трудно ще намериш такъв като мен, дето няма все да те тегли към леглото.
— Знам! Знам! О, Ричард, ще ми бъде ужасно мъчно за теб!
— И на мен, кльощава Лизи. Кой сега ще ми кърпи чорапите?
Тя се усмихна през сълзи и го бутна лекичко.
— Я не се прави на толкова нещастен! Нали ти показах как да си служиш с иглата, шиеш добре!
Дойдоха двама тъмничари и задърпаха към затвора жените, които се разкрещяха и опитаха да се съпротивляват, докато махаха за сбогом на заминаващите.
И отново железният пояс около кръста и четирите вериги, прикачени отпред за него.
На пръв поглед каруцата беше същата като онази, с която Ричард бе пътувал от Бристъл за Глостър — и в тази бяха впрегнати осем яки коня и имаше платнище отгоре. Вътре обаче беше — съвсем различно — турени бяха две пейки, достатъчно дълги, та на тях да се сместят шестима души и пак да остане място помежду им. Мъжете струпаха личния си багаж долу на пода между краката си и Ричард, нали вече имаше опит, си помисли, че при всяко разклащате денковете и сандъците ще се накланят и ще се плъзгат. Кой ли път беше равен, особено по това време на годината? Посред зима, която на всичкото отгоре се бе случила дъждовна.
Тъмничарите пътуваха заедно с тях, но не вътре в каруцата, а отпред при каруцаря, над капрата също имаше нещо като навес. Беше изключено някой в каруцата да се измъкне и да избяга — щом затворниците седнаха на пейката, ги прихванаха с още една верига, закачена на допълнителната халка върху оковите на левия им крак и занитена в двата края на пода. Ако някой се размърдаше, трябваше да се раздвижат и останалите петима.
Бяха готови за път. Сгушен в балтона с топлата подплата, Ричард седеше в задния край на каруцата при отвора, отсреща пък се бе настанил Айк Роджърс, обърнат с лице към него.
— Колко ли ще пътуваме? — попита Роджърс.
— Ще извадим късмет, ако изминаваме и по десет километра на ден — отвърна ухилен Ричард. — Досега, Айк, не си обикалял друмищата — с каруца, де. И аз не знам колко ще пътуваме. Зависи откъде ще минем.
— През Челтнам и Оксфорд — рече пътният разбойник, който не се засегна от шегата. — Виж, нямам и представа къде е тоя Улидж. Ходил съм в Оксфорд, но в Лондон не съм и стъпвал.
Ричард бе прегледал набързо първата географска книга, посветена на Лондон.
— Улидж се пада на изток от столицата, разположен е на южния бряг на Темза. Не знам дали ще я прекосяваме, все пак ни карат на плаващи затвори, закотвени в реката. Ако минем през Челтнам и Оксфорд, до Улидж има около двеста километра. — Той засмята наум. — Ако на ден изминаваме по десет километра, ще бъдем там след около три седмици.
— И какво, ще седим в тая каруца цели три седмици ли? — попита умърлушен Бил Уайтинг.
Двамината, които вече бяха пътували с каруца, прихнаха.
— Не се притеснявай, Бил, няма само да седиш — рече Тафи. — Поне по десетина пъти на ден ще слизаме да вадим каруцата от калта и да я тикаме.
Така се и оказа. Виж, за разлика от каруцаря Джон, грижил се благодарно за Ричард и Уили, този не бе никак дружелюбен. Нямаше плевни и топли чулове, затворниците караха на единия гол хляб, пиеха само бира. Осем нощи спаха направо в каруцата, като качваха багажа на скамейките, просваха се на пода, завиваха се с балтоните и си подлагаха за възглавници шапките. Валеше като из ведро, платнището на каруцата течеше — пак добре, че не бе толкова студено, инак подгизналите, треперещи като листо затворници щяха да премръзнат до кости. Само Айк беше с ботуши, останалите бяха с обуща и краката им чак до окованите глезени бяха целите в кал.