Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Не видяха Челтнам и Оксфорд, понеже каруцарят предпочете да заобиколи с натоварената с престъпници каруца двата града, а колкото до Хай Уикъм, селището се състоеше от няколко къщурки покрай пътя на хълм, толкова стръмен и хлъзгав, че конете едвам кретаха по изровената кал, а каруцата насмалко да се преобърне. Насинени от разхвърчалите се дървени сандъци, затворниците се запретнаха да изтикват опасно клюмналата каруца. Айк Роджърс много обичаше конете и се зае да успокоява клетите животни и да им оправя сбруята.
Не зърнаха нищичко от Лондон, понеже един от тъмничарите сложи отзад на отвора на каруцата преграда, която им пречеше да виждат какво става навън. Не след дълго престанаха да се клатушкат и колелетата се затъркаляха бързо по равна повърхност — бяха излезли на покрит главен път, което означаваше, че няма да се налага да помагат и да изтикват каруцата от калта. Долитаха и какви ли не нови звуци: викове, писъци, крясъци, откъслечни песни, врява, което им подсказваше, че минават покрай отворените врати на кръчма, грохотът на машинарии, от време на време и някой трясък.
Щом се спусна нощта, тъмничарите им бутнаха през преградата хляб и бира и ги оставиха на произвола на съдбата, дадоха им и кофа, в случай че на някой му се доходи по малка или по голяма нужда. На заранта пак им подадоха хляб и бира и пак ги подкараха сред тая объркваща олелия, където сегиз-тогиз екваха възгласите на търговците и се просмукаха някои прелюбопитни миризми: на развалена риба, на развалено месо, на прогнили плодове. Бристълчани само се спогледаха и се подсмихнаха, другите изглеждаха така, сякаш — аха, и ще повърнат.
Две нощи лежаха някъде в покрайнините на големия град, а следобед на третия ден — двайсетия, откак бяха напуснали Глостър, някой дръпна преградата отзад и затворниците видяха светлината на Лондон. Пред тях се бе разпростряла пълноводна река, сива, лъскава и влачеща какви ли не боклуци. Ако се съди от положението на слънцето, мъждиво и воднисто насред белезникавото небе, бяха прекосили Темза и сега се намираха на южния й бряг. „Това трябва да е Улидж“ отсъди Ричард. Каруцата беше спряла край пристанище, където бе закотвено някакво порутено подобие на кораб с почти нечетливо име, написано на месингова табела: „Прием“. Много уместно, няма що!
Тъмничарите махнаха веригата, към която бяха прикачени затворниците, и заповядаха всички да слизат от каруцата. С поизтръпнали нозе мъжете скочиха долу.
— Нали помниш, в две групи от по шестима — прошепна Ричард на Айк.
Още преди да са огледали реката и плавателните съдове по нея, ги затикаха да се качват по дървения мостик на кораба. Вкараха ги в някакво помещение и им свалиха веригите, белезниците и металните пояси, които тъмничарите от Глостърския затвор прибраха.
Наслагали около себе си сандъците, чувалите и вързопите, затворниците стояха известно време, пазени от надзирателите на вратата на тая порутена съблекалня — беше невъзможно да избягат, ако не се втурнеха и дванайсетимата едновременно, но какво щяха да правят след това?
При тях дойде мъж, който изпелтечи нещо. Те го погледнаха неразбиращо. Той пак повтори, ала затворниците отново не помръднаха. Тогава мъжът се извърна към тавана, отиде с тежка стъпка при Ричард, който беше най-близо, бутна му шапката и го дръпна за балтона и сюртука отдолу.
— Май иска да си свалим шапките и балтоните.
Всички се подчиниха.
Мъжът издаде още някакво нареждане, което пак никой не разбра. Той скръцна със зъби, затвори очи и изрече с много странен акцент:
— Смъкни панталоните, но не сваляй ризите.
И този път всички се подчиниха.
— Готово, шефе! — провикна се човекът.
При тях дойде втори мъж.
— Откъде сте? — попита той затворниците.
— От Глостърската тъмница — отвърна Айк.
— А, от западните области, значи. Мати, ще се наложи да говорим на кралски английски49 — рече той на първия мъж, сетне се обърна към затворниците. — Аз съм лекарят. Болни има ли?
49
Така се нарича нормативният английски език. — Б.пр.