Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Крийте се — казва. — Не бива да ви виждат.
— Няма да ни видят — отвръщам, — но ако не се върнем до час, не ни чакай.
Уилф само ме поглежда. Всички знаем, че вероятността да ни изостави е равна на нула.
Лий и аз се изкатерваме по стръмнината, прикриваме се край дърветата, а когато стигаме най-високата точка, разбираме защо Уилф е избрал точно това място. Намираме се на хълм близо до взривената радиокула и имаме отлична видимост към пътя, водещ към Кантората на Въпроса, а за нея сме чували, че представлява нещо като затвор, или помещения за изтезания.
Изобщо не искам да знам какво е.
Лежим по корем, рамо до рамо, и надничаме от храстите.
— Ослушвай се внимателно — прошепва Лий.
Но от ослушването няма никаква полза. Слънцето вече грее и Ревът на Ню Прентистаун се събужда. Зачудвам се дали е необходимо Лий изобщо да крие Шума си. Възможно ли е да не се удави човек в огромното общо Шумно море?
— „Удави“ е точната дума — казва Лий, когато го питам на глас. — Ако просто се опиташ да се скриеш в Шума, ще се задушиш.
— Не мога да си представя какво е да се родиш и да израснеш сред всичко това — казвам.
— Сигурен съм, че не можеш — отвръща той.
Но го казва простичко, кротко, в гласа му няма злорадство.
Примижавам, докато се взирам към пътя, защото слънцето грее ярко.
— Ще ми се бинокълът ми да беше тук.
Лий бърка в джоба си и вади своя бинокъл.
Поглеждам го.
— Чакаше да попитам, за да произведеш по-драматичен ефект ли?
— Не разбирам за какво говориш — отвръща той с усмивка и вдига бинокъла до очите си.
— Хайде — бутвам го с рамо. — Дай ми го.
Той протяга ръка встрани, за да не мога да достигна бинокъла. Разкикотвам се, той също. Хвърлям се върху него и се мъча да го притисна до земята, за да стигна бинокъла, но Лий е по-едър и силен и винаги дърпа ръката си надалеч.
— Не ме е страх да ти причиня болка — казвам.
— Не се и съмнявам — отвръща Лий и отново се втренчва през бинокъла към пътя.
Шумът му на секундата подскача, остър и хищен, аз веднага се уплашвам, че ще ни чуят.
— Какво виждаш? — питам, вече не се кикотя.
Той ми подава бинокъла и посочва напред.
— Там — казва. — Идват по пътя.
Но аз вече ги виждам.
Двама мъже на коне. Двама млади мъже в лъскави нови униформи, яздят един до друг. Единият бъбри и енергично жестикулира.
Смее се. Усмихнат е.
Другият язди тихо, впил наведените си очи в гривата на коня, просто отива на работа.
Отива на работа в Кантората на Въпроса.
Облечен е с униформа, а на раменете му е избродирано по едно блестящо сребърно В.
Тод.
Моят Тод.
Язди рамо до рамо с Дейви Прентис.
Работи с онзи, който ме простреля.
31
Номера и обувки
Тод
Дните минават. Става все по-лошо.
— Всичките? — възкликва Дейви, а Шумът му звънти тревожно. Всичките до една?
— Това означава, че им гласуваме доверие, Дейвид — отвръща Кметът, изправен до нас до вратата на конюшнята: чакаме да приготвят конете ни за деня. — Двамата с Тод свършихте такава прекрасна работа по перманентното идентификационно номериране на жените затворнички, бих ли могъл да доверя на някой друг задачата по разширяването на проекта?
Не отвръщам нищо, не забелязвам, че Дейви ме гледа напрегнато. Шумът му е объркан, но все пак розовее от похвалите, които татко му изрича.
Но тогава върху розовото се изливат мислите му за това как трябва да маркираме всички жени.
Всички жени в града, до една.
Защото маркирането на затворничките в Кантората на Въпроса беше много по-страшно, отколкото очаквах.
— Те продължават да бягат — говори Кметът. — В мрака на нощта се измъкват и се присъединяват към терористките.
Дейви наблюдава как оседлават Смъртоносен в един от боксовете, в Шума му просветват лицата на жените, които маркирахме в затвора, грее споменът за това, как плачеха от болка, когато стягахме гривните.
Споменът за това какви думи ни казваха.
— А ако продължават да се измъкват — приказва Кметът, — ясно е, че ще продължават и да се връщат незабелязано и да вършат злините си.
Има предвид бомбите. През последните две седмици бомби избухват всяка нощ, стават все по-мощни, ясно е, че рано или късно ще доведат до нещо още по-мащабно, нито една жена досега не е заловена да ги поставя, освен един-единствен път, когато самият взрив се задействал, докато жената го залагала и тя загина. Не откриха много от нея — само парцали и късове плът.