Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

Но на връщане се оказа на коловоза на линията „Джон Голт“ — и разбра, че го е направила нарочно, че е излязла именно с тази цел. Беше на едно разклонение, което вече беше разрушено. Нямаше семафори, нито стрелки или телефонни жици — нищо, освен една дълга редица от дървени трупи по земята — траверси без релси, като останки от гръбначен стълб — и, като единствен страж, един прелез, със стълб с кръстосани стрелки и надпис: „Спри. Огледай се. Ослушай се“.

Ранният мрак, примесен с мъглата, се промъкваше и изпълваше долините, докато тя стигна до фабриката. Високо на предната стена имаше надпис върху лъскава плоча: „Роджър Марш. Електроуреди“. Човекът, който някога искаше да се прикове за бюрото си, за да не изостави това място, помисли си тя. Сградата беше недокосната, като труп в мига, когато очите му тъкмо са се затворили, и човек все още очаква да го види как ги отваря отново. Сякаш светлините щяха да се запалят всеки момент зад големите прозорци, под дългите, плоски покриви. После тя видя едно стъкло, пробито с камък, за удоволствие, от някой млад кретен и високото, сухо стъбло на самотен плевел, което се издигаше от стълбите на главния вход. Поразена от внезапна, заслепяваща злоба, бунтувайки се срещу наглостта на плевела, с ясното съзнание на какъв враг е съгледвач той, тя се затича напред, падна на колене и изтръгна плевела с корените му. След това, коленичила на стъпалата на затворената фабрика, загледана в безбрежната тишина на планините, тя си помисли: какво си мислиш, че правиш?

Беше почти тъмно, когато стигна края на траверсите, които я отведоха обратно в град Маршвил. През изминалите месеци Маршвил се беше оказал в края на линията — работата до железопътния възел „Уайът“ беше прекратена отдавна, а проектът за възстановяване на доктор Ферис беше изоставен тази зима.

Уличните лампи светеха, висяха във въздуха по кръстовищата, в дълга, смаляваща се линия от жълти топки над празните улици на Маршвил. Всички по-хубави домове бяха затворени — по моравите пред чистите, здрави къщи на скромна цена, които бяха добре построени и поддържани имаше избелели надписи „Продава се“. Но тя видя светлини в прозорците на евтините, долнопробни сгради, които за няколко години бяха стигнали полуразрушеното състояние на мизерни коптори — домовете на хората, които не бяха се преместили, хората, които никога не мислеха по-далеч от края на седмицата. Тя видя голям нов телевизор в осветената стая на една къща с хлътнал покрив и пропукани стени. Тя се чудеше колко дълго са се надявали, че електрическите компании в Колорадо ще останат в бизнеса. После поклати глава: тези хора никога не са знаели, че изобщо съществуват електрически компании.

Главната улица на Маршвил представляваше редица от черни витрини на затворени магазини. Всички луксозни магазини ги няма, мислеше си тя, докато гледаше витрините им; сетне потръпна, осъзнавайки какви неща сега нарича лукс, до каква степен всички тези неща, които някога бяха достъпни и за най-бедните, бяха станали лукс — химическо чистене, електроуреди, бензиностанция, аптека, ресторант. Отворени бяха само бакалиите и кръчмите.