Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Перонът на гарата беше претъпкан. Блестящите лампи сякаш го изтръгваха от планините, изолираха го, очертаваха го — като малка сцена, на която всяко движение беше оголено пред погледа от невидимите ложи, издигащи се в безбрежната нощ, която плътно го обграждаше. Хората караха багаж, събираха децата си, пазаряха се по гишетата за билети, а задушаващата паника в поведението им подсказваше, че онова, което наистина искаха да направят, беше да паднат на земята и да закрещят от ужас. Ужасът им съдържаше неуловима вина: това беше страх, който идваше не от разбиране, а от отказа да разберат.
Последният влак стоеше на перона, прозорците му — дълга, самотна ивица светлина. Парата на локомотива, която свистеше напрегнато между колелетата, не издаваше обичайния си радостен звук на енергия, освободена за скок напред — звукът беше като от тежко дишане, което човек се ужасява да чуе, но се ужасява повече, когато спре да го чува. Далеч в края на веригата осветени прозорци тя видя малката червена точка на фенер, закачен за нейния частен вагон. Отвъд фенера имаше само черна празнота.
Влакът беше натоварен догоре и пронизителните нотки на истерия в хаоса от гласове идваха от молбите за място в коридорите и купетата. Някои от хората не си тръгваха, а стояха от вяло любопитство и наблюдаваха представлението — бяха дошли, сякаш знаеха, че това е последното събитие, на което щяха да са свидетели в града си, а може би и в живота си.
Тя премина бързо през тълпата, опитвайки се да не поглежда никого. Неколцина знаеха коя е, но повечето не я познаваха. Видя една стара жена с парцалив шал на раменете и с белези по напуканата кожа на лицето си от преживяната битка — погледът на жената беше като безпомощен вик за помощ. Един небръснат младеж със златни рамки на очилата седеше на една щайга под една лампа и крещеше на хората, които минаваха покрай него:
— Как така „няма бизнес“! Вижте този влак! Пълен е с пътници! Има купища работа! Просто няма да има печалба за тях — и затова ви оставят да загинете, тези алчни паразити!
Разчорлена жена се втурна към Дагни, като размахваше два билета и викаше нещо за сбъркана дата. Дагни започна да избутва хора от пътя си, борейки се да стигне до края на влака, но един измършавял мъж, с опулени очи, пълни със злобно безсилие, се нахвърли върху нея с крясъци:
— За вас няма проблеми, имате си хубаво палто и частен вагон, но повече няма да ни давате никакви влакове, и вие, и себичните… — той спря рязко и погледна някого зад нея. Тя усети една ръка да сграбчва лакътя й — беше Ханк Риърдън. Той я хвана за ръката и я поведе към вагона й. Като видя погледа в очите му, тя разбра защо хората се отдръпваха от пътя им. На края на перона стоеше блед, закръглен човек и говореше на една разплакана жена:
— Винаги е било така на този свят. Няма да има шанс за бедните, докато богатите не бъдат унищожени.
Високо над града, увиснал в черното пространство като гореща планета, пламъкът на Факела на Уайът се люлееше на вятъра. Риърдън влезе във вагона, но тя остана на стъпалата, отлагайки безвъзвратността на момента, в който трябваше да се обърне с гръб. Тя чу вика „Всички да се качват!“ Погледна хората, които останаха на коловоза, както човек гледа хора, които гледат отплаването на последната спасителна лодка.
Кондукторът стоеше под нея, пред стъпалата, с фенерче в едната ръка и часовник в другата. Погледна часовника, после се извърна и я погледна в лицето. Тя отговори мълчаливо кимвайки, притвори очи и наведе глава. Докато се обръщаше с гръб, тя видя как фенерът описва кръг във въздуха и първият тласък на колелетата върху релсите от риърдънов метал стана по-поносим, защото гледаше Риърдън, докато отваряше вратата и влизаше във вагона.
Когато Джеймс Тагарт се обади на Лилиан Риърдън от Ню Йорк и каза: „Ама не, няма специална причина, просто се чудех как си и дали изобщо си идвала към града — не съм те виждал цяла вечност и просто си мислех, че можем да обядваме заедно следващия път, когато дойдеш в Ню Йорк“, — тя вече знаеше, че той има някаква много специална причина наум. Когато отговори мързеливо: „О, ами я да видя, кой ден сме днес? Втори април? Нека си погледна календара — охо, случайно утре трябва да отида на пазар в Ню Йорк, така че ще ми бъде изключително приятно да те оставя да ми спестиш парите за обяд“, — той знаеше, че тя няма да ходи на никакъв пазар и че обедът ще е единствената цел на пътуването й до града.