Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Когато излязохме в открито море, се скрих в каютата си, сломена от чувство за вина. Опитах се да заглуша емоциите, като извадих бутилка бренди и започнах да пия и да се убеждавам наум, че не съм предателка спрямо бившия си любовник. Отивах с предложение за Джонатан от Адаир, с дар, за който никой не смееше да мечтае: вечен живот. Всеки с радост би го приет — дори би платил цяло състояние за него. Джонатан бе избран да бъде допуснат в един невидим свят, да разбере, че съществува много повече от това, което познава. Едва ли имаше основание да се оплаква от това, което му носех.
И въпреки това знаех, че този друг план на съществуване си има цена. Просто още не разбирах каква е тя. Не изпитвах чувство на превъзходство над смъртните, не се чувствах като богиня. По-скоро ми се струваше, че съм напуснала орбитата на човечеството и съм се озовала в реалност на срамни тайни и съжаление, на мрачна долна земя, място за наказание. Но се надявах, че имам шанс да изкупя греховете си и да получа опрощение.
Когато пристигнах в Камдън, наех каляска и поех на самотното си пътуване на север. Тогава мисълта за бунт срещу Адаир започна отново да си проправя път в ума ми. Тук нищо не приличаше на Бостън и той ми се струваше толкова далеч… Макар ясно да помнех наказанието след опита си за бягство и мисълта за неподчинение да ме разтреперваше от ужас. Започнах да се пазаря със себе си. Ако след като пристигна в Сейнт Андрю, видя, че Джонатан е щастлив с взискателното си семейство и невръстната си съпруга, ще го пощадя. Можех да поема последствията от това. Ще се измъкна и ще се оправям сама, защото не смятах да се връщам в Бостън без него.
По ирония на съдбата самият Адаир ми беше дал това, което щеше да ми помогне да избягам — пари, дрехи. Те щяха да ми осигурят добър старт. Но тези мечти се оказаха химера. Не можех да забравя предупреждението на Адаир да правя каквото ми нареди, иначе ще пострадам от собствената му ръка. Той никога нямаше да ми позволи да го напусна.
С тези мрачни мисли в главата, се опитах да се стегна, да вляза в Сейнт Андрю в онзи октомврийски следобед и да се изправя пред изненадата на семейството и познатите ми, че изобщо съм жива, както и пред евентуалното им разочарование от това, в което се бях превърнала.
Пристигнах една мрачна неделя. Имах късмет, че времето не беше прекалено сурово и снегът по пътя не ни спря. Клоните на дърветата стърчаха голи на фона на сивото небе, а последните им листа, които още не бяха окапали, бяха мъртви и сгърчени, приличаха на увиснали прилепи.
Църковната служба току-що бе свършила и хората излизаха през широките порти на залата на поляната. Миряните се събраха както винаги да си говорят на групички и въпреки студа и вятъра не им се тръгваше, бяха закопнели за контакти. Нямаше и следа от баща ми. Може би вече нямаше кой да го придружава и той бе започнал да ходи на католическите меси за по-удобно.
Но очите ми веднага откриха Джонатан и сърцето ми подскочи, когато го видях. Беше в далечния край на поляната, където бяха вързани конете и спрени каруците. Качваше се на семейната кола, а сестрите и брат му стояха и чакаха реда си. Къде бяха майка му и баща му? Отсъствието им ме разтревожи. До него видях дребна млада жена, бледа и уморена. Джонатан й помогна да се качи на предната седалка. В ръцете си тя държеше вързопче — бебе.
Невръстната съпруга на Джонатан го бе дарила с това, което аз не успях да му дам. Когато видях бебето, почти загубих кураж и замалко да кажа на кочияша да обръща. Но не го направих. Каляската ми се появи на сцената и веднага влезе в центъра на вниманието. Дадох знак на кочияша да спре. Сърцето ми биеше силно, но скочих на земята сред насъбралата се тълпа.
Посрещнаха ме по-топло, отколкото бях очаквала. Познаха ме въпреки новите дрехи, модната прическа и каляската под наем. Обградиха ме хора, които винаги бях подозирала, че не ме харесват — семейство Уотфорд, Тинки Талбът ковачът, и неговата омазана със сажди челяд, Джеремая Джейкъбс и новата му жена, чието лице си спомнях, но името й ми убягваше. Пастор Гилбърт се втурна от стълбите на църквата, а одеждите му се развяваха на вятъра. Старите ми съседи зашепнаха край мен: