Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Шест години. Вече сме разведени — добави той, но после осъзна, че може би не беше необходимо. — Беше грешка, че се оженихме, вече го знам. Просто бях приключил със специализацията си в Детройт. Здравето на родителите ми започваше да се влошава и знаех, че ще се върна в Сейнт Андрю… Предполагам, че не съм искал да се върна сам. Не можех да си представя, че ще срещна някоя жена тук. Познавах всички, израснал съм в този град. Мисля, че в Триша видях последния си шанс.
Лани сви рамене и се намръщи малко смутено. Люк реши, че откровеността му я е притеснила, макар тя да беше доста по-откровена с него.
— Ами ти? Омъжвала ли си се някога? — попита той и въпросът му я накара да се разсмее.
— Не съм се крила през цялото време от света, ако това имаш предвид. Накрая ми дойде умът в главата. Видях, че Джонатан никога няма да се обвърже с мен. Стана ми ясно, че не е такъв човек.
Люк си спомни мъжа в моргата. Жените със сигурност са му се лепели като мухи на мед. Безкраен поток от аванси и предложения, толкова много желания, толкова много изкушения. Как може да се очаква подобен мъж да се посвети на една жена? Беше съвсем естествено Лани да иска от Джонатан да я обича достатъчно, за да й бъде верен, но кой можеше да го вини за това, че я е разочаровал?
— Значи си намерила друг и си се влюбила? — Люк се опита да не звучи много обнадежден. Но тя отново се засмя.
— Звучиш ми прекалено романтично за мъж, който се е оженил от отчаяние и след това се е развел. Казах, че съм се омъжвала, не казах, че съм се влюбвала — и отново се извърна от него. — Това не е съвсем вярно. Обичах всичките си съпрузи, само че не по начина, по който обичах Джонатан.
— Всичките? Колко пъти си се омъжвала? — попита Люк, усетил същия дискомфорт, който почувства за първи път, когато видя омачканото легло при Дънрати.
— Четири. На всеки петдесет години започвах да се чувствам самотна — каза тя усмихнато, подигравайки се със себе си. — Всичките бяха добри, всеки по свой собствен начин. Грижеха се за мен. Приемаха ме такава, каквато съм, независимо колко споделях с тях.
Тези надниквания в живота й го накараха да пожелае да научи още.
— И колко споделяше с тях? Каза ли на някого за Джонатан?
Лани поклати глава, отметна косата си, но продължаваше да крие лицето си от него.
— Никога преди не съм казвала на никого истината за себе си, Люк. Ти си единственият.
Дали го казва само за да се почувствам добре, почуди се той. Научила се е да говори това, което хората искат да чуят. Такова умение се развива, когато ти се налага да оцеляваш стотици години, без никой да разбере нищо за теб. Всичко това е част от трудното изкуство да вкарваш хората в живота си, да ги привързваш към себе си, да ги караш да те харесват, дори да те обичат.
Люк искаше да чуе историята й, да научи всичко за нея. Но можеше ли да й се довери, че говори истината, или тя просто го манипулираше, докато я измъкне от полицията?
Лани потъна в мълчание, Люк продължаваше да кара и да се чуди какво ли ще стане, когато пристигнат в Квебек. Дали ще изчезне, като му остави само своята история?
33.
Бостън, 1819 година
Планирах пътуването си до Сейнт Андрю с ентусиазма, с който обикновено се подготвя погребение. С торбата монети, която Адаир ми даде на тръгване, си запазих място на товарен кораб от Бостън до Камдън, а от там щях да пътувам в специално наета каляска с кочияш. От години единственият транспорт до Сейнт Андрю беше каруцата, която доставяше пресни продукти в магазина на Уотфорд два пъти в годината. Смятах да пристигна стилно, да се изфукам с каляската си с възглавнички по седалките и перденца на прозорците и да им дам да разберат, че не съм същата жена, каквато бях, когато заминах.
Беше ранна есен и макар в Бостън да беше още само хладно и влажно, по проходите към окръг Арустук най-вероятно вече имаше сняг. Изненадах се на носталгията си по снега в Сейнт Андрю, по дълбоките преспи и неотменно белия пейзаж, по върховете на боровете, пробиващи дебелата снежна покривка. Меки бели дюни от сняг. Като дете гледах през заскрежените прозорци на къщата ни как вятърът гони снежинките из въздуха и бях благодарна, че съм на топло край огъня с още пет тела край мен, които да ме сгреят.
В онази сутрин стоях на бостънското пристанище и чаках да се кача на кораба, който щеше да ме откара до Камдън, но при обстоятелства, напълно различни от онези, при които пристигнах: два куфара с красиви дрехи и подаръци, кесия с повече монети, отколкото цялото градче бе виждало за пет години, луксозни условия. Бях тръгнала от Сейнт Андрю като опозорена млада жена без никакви перспективи, а се връщах като изискана дама, която бе извадила късмет и бе попаднала на огромни богатства. Очевидно поне това дължах на Адаир. Но то не намаляваше тъгата ми заради онова, което се канех да направя.