Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Темпър сви рамене. Той не бе учен, а войник.
— Това, което ти казвам, човеко, е… кажи ми какво искаш и ще го получиш.
— Какво?
— Какво искаш? Можеш да си поискаш всичко. Просто отстъпи. Нищо в твоя свят не е недосегаемо за мен. Може би искаш да управляваш? Ще ти издълбая царство, голямо като континент. Власт? Ще те науча на неща, напълно забравени от всички хора в днешния свят. Богатства? Мога да те заведа на места, където са скрити несметни богатства, които не можеш дори да си представиш. Безсмъртие? Знам как да предпазя плътта ти от зъбите на времето. Отстъпи и всичко това може да бъде твое. Всичко, което си пожелаеш. Какво ще кажеш?
Темпър изсумтя презрително. Някои неща никога не се променят. Сякаш самият старец стоеше пред него и му обещаваше от пиле мляко. Спомни си как съветът от благородници на провинция Кюон Тали бе сключил сделка с Келанвед, след което той ги бе заловил и обезглавил до един. Освен това, знаеше един израз за измама и предателство: да преговаряш с Джагът. Темпър застана предизвикателно и стегна мускулите на ръцете си, за да ги затопли.
— Искам да се върнеш обратно в дупката, откъдето си изпълзяла.
Джагътът поклати глава, сякаш от жал.
— Виждам, че ти липсва достатъчно въображение, за да прозреш каква несравнима възможност се е отворила пред теб. Разочарована съм… но не и изненадана.
Темпър очакваше подновяване на битката след този отказ, но Джена не тръгна към него. Вместо това отново посочи на юг с меча си.
— Идва още едно разочарование.
Без да изпуска Джена от поглед, Темпър си позволи да извърти очите си на юг. Някой бавно изкачваше склона към голия камък. Някой, който беше ранен или сакат. Темпър зачака с вдигнати оръжия. Джена се обади, сякаш за да поддържа разговора:
— Почна ли да се тревожиш за времето тук, човеко? Колко от нощта е изминала? Дали изобщо е изминало някакво време? Ограниченото ти въображение започна ли да обмисля този пипкав проблем?
Всъщност не беше, но Темпър не смяташе да признае това пред Джена. Какво намекваше създанието? Че ще го държи тук, където и да се намираха, завинаги? Възможно ли беше това? Нима трябваше да стои на стража тук до края на времето? Темпър стисна още по-силно дръжките на оръжията си. Забеляза, че железните копчета на ръкавите му вече бяха покрити със скреж.
Джена се извърна.
— Доведох те при Омтоуз Феллак. Това е домът на моя вид. Нашият Лабиринт, както ги наричате вие. Той е нас и ние сме него. Тази нощ на Свързване ми позволи поне това: да посетя стария си дом — шлемът се обърна към Темпър. — Що се отнася до теб, човеко. Времето, такова, каквото го знаеш, не тече тук. Мога да те държа в този Лабиринт цяла ера и да те върна един миг след като сме тръгнали.
Тя втъкна оръжията в пояса около кръста си, след което свали шлема си и го стисна под мишница. Погледна го с блесналите си очи, в които блещукаше нечовешка емоция. От широката й паст стърчаха кучешки зъби, големи като бивни, но с изключение на това, чертите й бяха почти човешки, но твърде големи: чело, голямо като склон на планина, широки скули и лъвска грива, сплъстена и мазна от пот. Десетина малки плитки бяха вързани със златни нишки и кожени каиши — войниците ги наричаха миши опашки.
— Помисли върху предложението ми, човеко — рече тя и скръсти дългите си ръце. — Имаме време.
Светът се срина под нозете на Темпър. Нима бе обречен да се сражава с това чудовище години, може би дори векове? Не се съмняваше какъв край го чакаше тогава — посечен или полудял. Да бъде проклет този Фаро до бездните на Д’рек! Той щеше да знае какво да направи, ако беше на негово място; защо не го бе предупредил? Какво можеше да направи сега? Той беше просто един войник. След като измина цяла вечност, Джена се обърна към някой зад него:
— А какви подаръци носиш ти, скитнико потаен?
Темпър се извърна така, че да държи и двете същества под око. За негова изненада, новодошлият беше съществото, което го бе спасило по-рано тази нощ — Еджуокър. Съсухреното създание притискаше към гърдите си дълъг предмет, обвит в парцали. От него излизаха тънки струйки дим.
Еджуокър спря малко преди да достигне ниската стена и хвърли товара си вътре. Предметът се търкулна и парцалите се развиха. Избухна мъгла, гъста като пушек от запалени зелени листа. Тя се разсея и разкри нещо като жезъл, издялан от скъпоценен камък: кристал, прорязан от лилави, светло сини и жлъчно зелени вени. Нещото се разпени пред очите им, изтля и изчезна.