Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
И едва ли някой щеше да го обвинява, ако беше припаднал, тъй като дървото му бе обещало с дрезгавия си глас да изпрати корени надолу в гърлото му и да се нахрани с кръвта в сърцето му, както и да раздира и разкъсва душата му до края на времето, хранейки се с болката и ужаса му.
Но го беше надвил! Беше го извил, усукал и изтръгнал с корените! Той не се предаде. Никога не се беше предавал. Свирепите и безмилостни военни кампании в Кюон Тали, Фалар и Седемте Града го бяха калили. Самият Дасем го бе избрал от строя: за очевидна твърдоглавост, както се бе пошегувал защитникът. Беше служил на Меча повече от десетилетие. Но сега всички бяха мъртви и той бе останал сам. Последният къс. Ферул и Дасем си бяха отишли. Нима това бе приветствието на Гуглата?
Ръце се обвиха около него и го обърнаха. Лице се взираше в неговото. Жена с татуировка… Корин. Погледът й се плъзна по лицето и надолу по тялото му; не хареса начина, по който прехапа долната си устна, ужасена от това, което виждаше.
— Как изглеждам? — изграчи той.
Тя ахна, изумена от това, че още можеше да говори.
— Толкова зле, а?
— Самият Гугла! Можеш ли да станеш?
— Не знам. Отдавна не съм го правил — отвърна Темпър и опита да се изсмее, но само изхрачи малко кървава пръст.
Появи се второ лице: бледо, разтревожено. Лубен.
— Изглеждаш като залък, който е бил сдъвкан, глътнат и после повърнат.
— Помогни ми да се изправя и ще те напердаша за тези думи.
Те го хванаха за ръцете и го издърпаха нагоре.
— По-късно — изломоти Лубен. — Сега да се махаме оттук. Ноктите и сиворобите са залисани с това да се избиват взаимно. Просто ще излезем през задната вратичка, а?
Темпър забеляза, че гърбушкото бе донесъл мечовете му. Не му отговори, защото бе стиснал зъби в агония — кръвта се връщаше в краката му. Корин го гледаше сякаш бе направен от стъкло и всеки миг щеше да се пръсне на парчета.
От портата прозвуча писък. Лубен се обърна и изръмжа от изненада. Внезапна детонация подкоси новосъбудилите се крака на Темпър и той отново се строполи на земята. Взривът му напомни за стотиците морантски алхимични експлозии, които бе преживявал. Земята се изметна и надигна и дробовете му пламнаха от горещия въздух, който бяха поели. Темпър се претърколи, стиснал шлема си. Над портата се извиваха и гърмяха кърваво червени и сребърни потоци енергия като огромен водопад. В двора на къщата черната фигура на Джагъта се сражаваше с някого.
Темпър се обърна към Лубен и надвика експлозиите:
— Толкова зле, колкото си мисля?
Лубен кимна и се намръщи отвратено.
— Един сивороб повали мъжа с брадвата. Струва ми се, че старецът и още един мъж също си отидоха! — Гърбушкото допълзя до Темпър и взе ръката му. — Самият Гугла ще пристигне всеки момент. Да се махаме!
Темпър взе мечовете си от Лубен и го избута настрани.
— Не. Тези двамата пазеха портата с цел. Не можем да позволим на това нещо да излезе.
— Проклет да си, Темпър! Това не е твоя битка! Остави на Ноктите да се тревожат за великана.
Темпър се засмя.
— Те са твърде хитри за това. Отдавна избягаха.
Корин се хвърли на земята до него.
— Вие, двамата, какво чакате? Да се махаме оттук!
Темпър посочи.
— Виж.
Черна димяща фигура изпълзя изпод водопада от магии. Темпър се изправи и се заклатушка към нея. След няколко крачки Лубен изникна до него и го подпря. Когато наближиха, гърбушкото изсвири с уста при вида на разкъсания труп в краката им. Суровата енергия го бе изпекла. Не можеха да познаят чий е — ръцете липсваха, а от раменете се подаваха бели, сцепени кости.
Темпър извърна лице от пушека и вонята на разтопена плът.
— Фаро — прошепна той.
От портата се разнесе нов гръм. Завесата от магии потрепна и се накъдри като езеро, в което някой бе хвърлил камък. Тя се измени пред очите им.
— Войнико… — изсъска глас и безплътните челюсти се открехнаха.
— Мили Богове! — изграчи Лубен, задави се и отстъпи назад, кашляйки.
— Войнико…
Темпър коленичи до овъгления труп.
— Фаро?
— Мини през процепа, войнико — рече му бездиханният глас, сякаш самата земя бе проговорила. — Поеми товара.
— Ами огньовете?
Трупът вдигна черната си, изпечена ръка и го посочи.
— Приеми Закрилата!
Темпър се почувства отвратен и напълно изстискан. Опря ръце на коленете си. Защо винаги нещата опираха до него? Не беше ли направил достатъчно?