Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Джагътът блъсна остриетата си едно в друго и отново напредна. Темпър не виждаше лицето му, но си представи, че съществото вече го гледаше с нови очи, решено на всичко да го накълца на парчета заради това, че се бе осмелил да му се противопостави. Атаката се изля върху Темпър като вълните на разбесняло се море. Той удържа позицията си, като се приведе ниско под ударите като скала, която не можеше да бъде отместена. Парираше ударите, като внимаваше да не строши собствените си, много по-леки остриета. Джагътът му отваряше много възможности за удар, но Темпър отказваше да ги използва, отказвайки да предаде позицията си.
Скоро той осъзна, че не бе изправен пред смъртоносната артистичност на воини като Сърджън или Дасем — майстори на меча, чиито удари не можеха да бъдат предвидени, защото никой не издържаше достатъчно дълго срещу тях, за да научи стила им. Вместо това съществото разполагаше само със сурова сила, като директния, неустоим устрем на приливна вълна. Остриетата на Джагъта смазаха камъните от двете му страни и изораха земята около тях.
Темпър знаеше, че не бе способен да отклонява такива удари, но нещо му вдъхваше сила, която се вливаше в краката му директно от земята под тях и го караше да се чуди — нима това бе истинска Опека? И ако беше, то на кого служеше той сега?
Точно тогава стилът на атаките се промени — съществото бе изоставило стремежа си да го довърши с един решителен удар и започна да го изтощава с по-безопасни, но тежки и постоянни удари. Това щеше да отнеме повече време, но беше по-сигурно. И Темпър трябваше да се съгласи с тази преценка. Вече бе изразходвал пресните сили, които се бяха влели в него при затръшването на портата. Разчиташе единствено на сляпото си упорство и реакциите му ставаха все по-бавни и по-уморени. Остриетата минаваха все по-близо и по-близо. Изведнъж престанаха да свистят към него.
Темпър се надигна изумен.
Джагътът отстъпваше. Темпър рискува да се огледа. Беше сам. Всички и всичко останало беше изчезнало. Наоколо се ширеха голи, закръглени от времето хълмове. И Домът вече не беше къща. На нейно място се извисяваше купчина мегалитни блокове, която приличаше на срутена грамада. Дори дърветата и могилите в двора бяха изчезнали. Джагътът стоеше неподвижно с вдигнат шлем и гледаше на югозапад.
Многоцветни светлини проблясваха в ясното нощно небе. Видя тъмен купол от съзвездия, странно изопачени. Към хоризонта се протягаше синьо-зелено сияние, каквото бе виждал само веднъж в открито море, когато корабът му бе минал близо до бреговете на вледенените планини Фен. Темпър забеляза, че дъхът му излизаше от шлема под формата на пара, а крайниците му се бяха вкочанили от студ. Къде, в името на Бърн, се намираше?
Джагътът обърна шлема си към него и посочи на юг с единия си меч.
— Провалиха се — рече то на чист талийски.
— Кой се е провалил? — попита Темпър, стреснат от обръщението.
Джагътът проговори отново, сякаш Темпър не се бе обадил:
— Никога не разчитай на несигурни съюзници, човеко. Винаги ще те разочароват.
Темпър си напомни да не сваля гарда си. Играта се бе променила, но нищо чудно да бе станала още по-опасна — беше слушал достатъчно истории за Джагъти, които си служат с хитрост и подаряват отровни подаръци. Той осъзна, че се чувстваше силен. На каквато и сила да служеше, тя очевидно бе решила, че е достатъчно силен, за да спре нападението на създанието. Може би и Джагътът осъзнаваше това и затова се бяха озовали тук. Промяна на стратегията. Почувства силата на погледа му като гигантска ръка, която го буташе назад.
— Знаеш ли кой съм аз, човеко?
Темпър с мъка откри гласа си.
— Не.
— Аз съм Джена. Знаеш ли това име?
Джена? Беше се сражавал с жена през цялото това време?
— Не.
— Наистина ли? — то поклати глава. — Колко дълбоко сте потънали в невежество вие, човеците. Преди много време бях един от учителите на вашия вид. Отгледахме ви от калта. Знаеш ли това?
Темпър удари юмруци в бедрата си, за да ги стопли.
— Не.
— Ние бяхме могъща раса по времето, когато предците ти се обличаха с кожи и се въргаляха в собствените си изпражнения. Дадохме ви огън! Защитихме ви от К’Чаин!