Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Да видят какво са пропуснали да си споделят. Последните признания, които разцъфват, докато разглеждаш бронзова статуетка на Клод Гале, масичка за четене в стил Луи XV или канапе от големия мебелист Жорж Жакоб от позлатено дърво, боядисано впоследствие в тюркоазеносиньо. Да се превъзнасяш, каква красота, каква красота, и с тъничък гласец да вметнеш, ах, забравих да ти кажа, че… докато приятелката довереница, запленена от ценната вещ, не отделя очи от нея и едва си дава труда да отговори, за да те насърчи да продължиш излиянието си.
— Вземам бутилка вода…
— За какво ти е?
— В случай че ожаднеем.
— В случай че ожаднеем? Ще седнем в някое кафе! Що за идея!
— Хрумна ми, че след обиколката на антикварните магазини можем да минем през университета… да взема една папка. Имам да подготвям една лекция. Нали все пак трябва да си заработвам заплатата…
— На 31 декември? Университетът не е ли затворен?
— Не. И не е много далече от Швейцарското село. На същата линия на метрото е…
Шърли сви рамене и отвърна, всъщност защо не?
Жозефин въздъхна с облекчение.
— Освен това бих могла да снимам работното ти място — добави Шърли с усмивка.
— О, зданието не е от най-красивите.
— Така ще убия времето, докато ти си заета вътре… пък и след като Гари ми даде апарата си, нека го използвам.
— Значи, чакаш ме тук? Ще се върна след минута.
— Не мога ли да вляза с теб?
— Предпочитам да не идваш.
— Но защо?
Заинтригувана, Шърли отстъпи, пусна Жозефин да мине и я видя да пресича фоайето на факултета, наблъскано с табели с обяви, големи кошчета за боклук, маси, столове, сандъчета с оклюмали, анемични зелени растения. Жозефин се обърна и й махна с ръка, сякаш да я отпрати. Шърли направи крачка назад и направи снимка на голямата стъклена фасада. След което се върна, промъкна се във фоайето, потърси с поглед Жозефин, но не я откри. Кдкво ли прави? Какви са тези загадки? Да не отива на любовна среща? И не иска да ми каже?
Прекоси фоайето, без да вдига шум, и се вцепени.
В един ъгъл Жозефин се бе навела над едно хилаво растение с набръчкани листа. Видя я да вади от джоба си лъжица и да копае покрай стъблото му, говорейки му тихо. Шърли не можеше да чуе какво му приказва, но виждаше мърдащите й устни. Жозефин деликатно отстраняваше умрелите листа, докосваше свежите, бършеше ги с носна кърпа, изправяше пръчката, която прикрепваше растението, завързваше го по-здраво, без да спира да говори. Напомняше на домакиня, възмутена от нехайното отношение към растението. Извади от джоба си бутилката минерална вода и я изля внимателно, изчаквайки търпеливо и последната капка да попие и почвата да поеме живителната влага.
Жозефин се изправи и потърка кръста си. Шърли реши, че се приготвя да си тръгне, и се скри зад една бетонена колона. Жозефин продължи заниманието си, наведе се и зачовърка пръстта на саксията, отново се изправи и промърмори няколко думи. Пак се наведе. Мушна пръст, за да провери дали влагата е достатъчна. Леко премести саксията, за да я огрее малко светлината на сивия, последен декемврийски ден. Доволно огледа свършеното. На лицето й светна усмивка на грижовна медицинска сестра. Усмивка на човек, сторил добрина.
Шърли нагласи в кадър лицето на приятелката си и щракна няколко пъти да запечата неясната, смътна усмивка, която осветли лицето й и му придаде религиозна тържественост. После се измъкна, прекоси фоайето и излезе да я дочака навън.
След като Жозефин излезе от сградата, издутината под палтото й беше изчезнала и тя вървеше с празни ръце.
— Не намери ли папката?
— Не.
— И по пътя май изгуби някъде бутилката?
— О — отвърна Жозефин, пламвайки като божур и прокарвайки ръце по хълбоците си, сякаш търсеше бутилката.
— Умирам от студ. Да знаеш някъде наблизо място, където можем да изпием по един горещ чай със сладки?
— Може да отидем в „Карет“ на площад „Трокадеро“. Предлагат най-вкусния топъл шоколад на света, прекрасни бисквитки… освен това има и много красиви бели настолни лампи, светлината им напомня мекия, топъл пламък на свещ…
Пресякоха парка „Шан дьо Марс“, минаха по моста „Йена“, прекосиха площад „Варсови“ и тръгнаха напряко през градините на „Трокадеро“. Умърлушените от зимата зелени площи образуваха големи жълти петна, които туристите тъпчеха безцеремонно; картонени чашки, кутийки от сода, цигарени фасове се търкаляха по чакълените пътеки, изоставен пуловер висеше на облегалката на една пейка, децата се гонеха и надаваха индиански викове, размахвайки гордо коледните си подаръци, получени от родителите им. Блъскаха се, деряха гърла, изкривили лица в каруцарски гримаси, всеки се стремеше да уплаши другия.