Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Ако имате нужда от мен, ваше светейшество, ще съм в канцеларията до късно следобед. — Той се изправи и напусна стаята с елегантно клатушкане, като измъкна още един захаросан бонбон от кутийката си.
— Наистина ли сте благодарен, че Бог ви е събрал? — попита Диниван с усмивка.
Лекторът кимна.
— Разбира се. Велигис всеки път живо ми припомня защо хората не трябва да се взимат на сериозно. Той има добри намерения, но е толкова надут…
Диниван поклати глава.
— Иска ми се да повярвам, че има добри намерения, но съветът му не е добър. Ако Майката Църква трябва да се покаже като жива сила за добро, то точно сега му е времето.
— Знам как се чувстваш, Диниван — любезно каза лекторът, — но сега не е време за прибързани решения, за да не се разкайваме впоследствие ужасно дълго. Доведе ли принцесата?
— Ей сега ще я доведа. Оставих я в работната си стая. — Той се обърна и тръгна към завесата. Мириамел бързо се отдръпна и когато Диниван влезе през нея, отново стоеше пред мангала.
— Ела — каза той. — Лекторът е свободен в момента.
Щом влезе, Мириамел направи реверанс, а после целуна полата на синята одежда на Ранесин. Старецът протегна надолу изненадващо силната си ръка и й помогна да се изправи.
— Моля, седни до мен — каза той, посочи на Диниван да й донесе стол, помисли за момент и добави: — Всъщност донеси стол и за себе си. — Докато Диниван носеше столовете, Мириамел за първи път получи възможност да погледне лектора. Не го бе виждала от повече от година, но той почти не се бе променил. Рядката му сива коса висеше покрай бледото му красиво лице. Очите му бяха нащрек като на дете, което е направило някаква беля. Мириамел не можа да не го сравни с граф Стреаве, господаря на Пердруин. Изпитото лице на Стреаве излъчваше лукавство. Ранесин изглеждаше много по-невинен, но Мириамел нямаше нужда от уверенията на Диниван, за да разбере колко много лукави мисли има зад милото изражение на лектора.
— Е, скъпа принцесо — каза Ранесин, когато се разположиха. — Не съм те виждал от погребението на дядо ти. Ехе, колко си порасла… но и какви странни дрехи носиш! Добре дошла в Божия дом. Липсва ли ти нещо?
— Не и храна или пиене, ваше светейшество.
Ранесин се намръщи.
— Не обичам титлите, а моята е особено неподходяща. Когато бях млад, в Станшайър, дори и не предполагах, че ще завърша живота си в далечен Набан, че ще ме наричат „свят“ и „въздигнат“ и че никога няма да чуя отново родното си име.
— Ранесин не е ли истинското ви име? — попита Мириамел.
Лекторът се засмя.
— О, не, аз съм еркинландец, казвах се Осуайн. Но понеже еркинландците рядко се издигат до такива висоти, изглеждаше политически по-правилно да приема набанско име. — Той се пресегна и я потупа по главата. — А сега, като си говорим за измислени имена, Диниван ми каза, че си пътувала надалеч и си видяла много, откакто напусна бащината си къща. Ще ми разкажеш ли за пътуванията си?
Диниван кимна окуражително, така че Мириамел си пое дълбоко дъх и започна да говори.
Докато лекторът внимателно слушаше разказа за растящата лудост на баща й и как най-накрая тази лудост я бе прогонила от Хейхолт, за злите съвети на Приратес и за пленяването на Джосуа, през прозорците високо над главите им започна да влиза по-ярка светлина и Диниван стана, за да нареди да им донесат храна — вече наближаваше обяд.
Докато чакаха секретаря да се върне, лекторът каза:
— Това е много интересно и потвърждава много от слуховете, които съм чувал. — Той потърка тънкия си нос. — Усирис да ни е на помощ — защо хората не могат да се задоволят с това, което имат?
Диниван се върна, последван от един свещеник с поднос със сирене, плодове и кана греяно вино. Мириамел започна отново. Докато говореше и ядеше и докато Ранесин я отрупваше с мили, но все пак проницателни въпроси, тя започна да се чувства почти така, сякаш си бъбреше с някой добър стар дядо. Разказа му за норнските хрътки, които бяха преследвали нея и прислужничката й Лелет, после за спасяването им от Саймън и Бинабик. Докато предаваше разкритията в дома на магьосницата Гелое и преразказваше страховитите предупреждения на Джарнауга в Наглимунд, Диниван и лекторът често се споглеждаха.
Когато принцесата свърши, лекторът побутна високата си шапка на мястото й — тя се бе смъквала няколко пъти по време на аудиенцията — и се облегна в стола си с въздишка. Светлите му очи бяха тъжни.