Величие и падение на куртизанките
- Автор: де Бальзак Оноре
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Ангелина Терзиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величие и падение на куртизанките». Краткое содержание книги:
— Дъщеря ми ли? — изрева Пейрад.
— Да, госпожица Лиди…
— Та какво?
— Ами тя не е вече на улица Моано, отвлекли са я…
Пейрад въздъхна като войник, умиращ от люта рана на бойното поле.
— Докато вие се представяхте за англичанин, други се представиха за Пейрад. Вашата малка Лиди повярва, че излиза с баща си; тя е на сигурно място… О, никога няма да я намерите! Освен ако не поправите злото, което сте извършили.
— Какво зло?
— Вчера у херцог дьо Гранлийо са затворили вратата пред господин Люсиен дьо Рюбампре. Това се дължи на твоите интриги и на човека, когото изпрати при нас. Нито дума! Слушай! — каза Азѝ, като видя, че Пейрад иска да каже нещо. — Ще ти върнем дъщерята, чиста и неопетнена — наблегна тя на смисъла на двете думи, — в деня, когато господин дьо Рюбампре излезе от църквата „Сен-Тома д’Акен“ като съпруг на госпожица Клотилд. Ако до десет дена Люсиен дьо Рюбампре не бъде приет както по-рано в дома Гранлийо, ще умреш от насилствена смърт и нищо няма да те предпази от угрозяващата те опасност… Освен това, преди да умреш, ще ти се даде време да си кажеш: „Дъщеря ми е проститутка до края на живота си!“ Макар че се показа доста глупав, за да оставиш такава плячка в ноктите ни, все пак имаш още малко ум, за да помислиш по това, което ти съобщава нашият началник. Не викай, не казвай никому нищо, върви да се преоблечеш у Контансон и се върни у вас; Кат ще ти каже, без да я питаш, че Лиди е излязла и вече не са я видели. Ако тръгнеш да се оплакваш, ако направиш и най-малката постъпка, ще започнем оттам, откъдето ти казах, че дъщеря ти ще свърши: тя е обещана на дьо Марсе. С дядо Канкоел не са нужни много приказки, нито пък трябва да се слагат ръкавици, нали така?… Излез и гледай да не объркаш работите ни.
Азѝ остави Пейрад в плачевно състояние; всяка нейна дума бе като боздуганов удар. Шпионинът имаше две сълзи в очите, а други се бяха стекли по бузите му в две влажни пътеки.
— Очакват господин Джонсън за вечеря — каза Йороп, надничайки след миг.
Пейрад не отговори, слезе по стълбите, тръгна по улиците към един площад, където имаше файтони, отиде бързо да се преоблече в дома на Контансон, на когото не каза нищо, превърна се пак в дядо Канкоел и в осем часа си бе в къщи. По стълбите се качи с разтуптяно сърце. Когато, чула влизането на господаря си, фламандката го запита наивно: „Ами къде е госпожицата?“, старият шпионин усети, че трябва да се опре на нещо. Ударът надмина силите му. Той влезе в жилището на дъщеря си и там, като видя, че то е празно, и чу разказа на Кат как майсторски са я отвлекли, като че ли той бе измислил отвличането, припадна от мъка. „Хайде — помисли той, — ще трябва да превия глава, по-късно ще си отмъстя, да вървя сега при Корантен… За пръв път се натъкваме на истински противници. Корантен да остави тоя хубавец да се жени, ако иска, и за императрица!… Ах, разбирам защо го е обикнала дъщеря ми от един само поглед… Ах, тоя испански свещеник си разбира от работата… Смелост, татко Пейрад, пускай жертвата си!“
Горкият баща не допускаше какъв страшен удар го очаква.
Като отиде у Корантен, Брюно, неговият доверен прислужник, който познаваше Пейрад, му каза:
— Господинът замина…
— За дълго ли?
— За десет дни!
— Къде?
— Не зная!…
„Ах, божичко, започвам да оглупявам! Питам го къде е заминал… като че ли споделяме такива неща“ — каза си той.
В странноприемница „Ла бел-Етоал“
Няколко часа преди момента, в който щяха да събудят Пейрад в таванската стаичка на улица Сен-Жорж, пред херцог дьо Гранлийо се представи дошлият от извънградската си къща в Паси Корантен, облечен като прислужник от знатен дом. На ревера на черния му Фрак се открояваше лентичката на „Почетния легион“. Той се бе гримирал като старец: силно набръчкано, смъртнобледо лице, обкръжено от напудрени коси. Очите му бяха скрити зад очила с рогови рамки. С една дума, приличаше на стар началник-канцелария. Щом каза името си (господин дьо Сен-Дьони), въведоха го в кабинета на херцога, където завари Дервил; той четеше писмото, продиктувано от самия него на един от агентите му — човека, натоварен с писмените дела. Херцогът дръпна Корантен настрана, за да му обясни онова, което Корантен вече знаеше. Господин дьо Сен-Дьони го изслуша хладно и почтително; забавно му бе да изучава този голям велможа, да прониква чак до облечения в кадифе скелет, да изважда на светло този живот, чиято цел и тогава, и по-късно бе да играе вист и да поддържа доброто име на дома Гранлийо. Благородниците са толкова наивни спрямо по-ниско стоящите от тях хора, че не се наложи Корантен да задава смирено много въпроси на господин дьо Гранлийо, за да предизвика безочливи забележки.