Величие и падение на куртизанките

Един от хилядите капани на Корантен

Люсиен не бе изпитвал никога толкова дълбоко вълнение, както в деня, когато в „Ла Вербьори“ сравни своята участ с живота на зет си. Пред погледа на двамата парижани щеше да се открие същата картина, поразила преди няколко месеца Люсиен. Тук от всичко лъхаше спокойствие и изобилие. В часа, когато двамата чужденци щяха да пристигнат, в гостната на имението се бяха събрали петима души: свещеникът в Марсак, млад, двадесет и пет годишен мъж, станал по молба на госпожа Сешар възпитател на сина й Люсиен: местният лекар, господин Марон, кметът и един стар полковник в оставка, който отглеждаше рози в малко имение срещу „Ла Вербьори“, от другата страна на пътя. Зиме тези хора идваха всяка вечер да изиграят по някоя невинна партия белот с жетони по един сантим, да вземат вестници и да донесат други, които бяха вече прочели. Когато господин и госпожа Сешар купиха „Ла Вербьори“ — хубава къща, построена от бял пясъчник и покрита с тъмносиви плочи, — около нея имаше за отмора само една градинка от два арпана. С времето хубавата госпожа Сешар бе вложила в нея спестяванията си и бе разширила градината до една рекичка, жертвувайки лозята, които купуваше и превръщаше в зелени площи и терени с дървета и храсти. В тоя момент заобиколена с малък парк от около двадесет арпана и оградена със стени, „Ла Вербьори“ минаваше за най-голямото имение в околността. Къщата на покойния Сешар и пристройките към нея се използуваха вече само за обработването на двадесетте и няколко арпана лозя, които беше оставил освен петте чифлика, чийто добив възлизаше на около шест хиляди франка, и десетте арпана ливади от другата страна на рекичката, срещу „Ла Вербьори“; госпожа Сешар смяташе да ги включи и тях в парка през следната година. В околностите бяха вече започнали да наричат „Ла Вербьори“ „замъка“, а Ев Сешар — „господарката от Марсак“. В задоволяването на суетата си Люсиен просто бе подражавал на селяните и на лозарите. Разправяха, че Куртоа, собственик на мелница, живописно разположена на няколко изстрела от ливадите на „Ла Вербьори“, бил в преговори с госпожа Сешар за закупуването на имота му. Тази вероятна придобивка щеше да придаде на „Ла Вербьори“ окончателния вид на първокласно имение в департамента. Госпожа Сешар, която вършеше много добрини, при това не само с разбиране, но и с благородство, бе и обичана, и уважавана. Нейната прелестна хубост бе стигнала тогава до пълния си разцвет. Макар че бе на около двадесет и шест години, тя бе запазила девическата си свежест, тъй като се радваше на покоя и изобилието, присъщи на живота на село. Все още влюбена в мъжа си, тя уважаваше в него даровития човек, достатъчно скромен, за да се откаже от шума на славата; най-сетне, за да завършим портрета й, може би ще е достатъчно да кажем, че през целия й живот сърцето й не бе туптяло нито веднъж за нещо друго освен за децата и мъжа й. Ясно е, че данъкът, плащан от това семейство на нещастието, бе дълбоката мъка, причинена от живота на Люсиен; Ев Сешар чувствуваше, че в него се крият потайни неща и се боеше от тях, още повече, че по време на последното си посещение Люсиен прекратяваше сухо всеки разпит на сестра си с думите, че честолюбивите хора дават сметка за способите си само пред себе си. За шест години Люсиен бе видял сестра си три пъти и не й бе писал повече от шест писма. Първото му посещение в „Ла Вербьори“ стана при смъртта на майка му, а последното имаше за цел да поиска една услуга — онази лъжа, толкова необходима за замислите му. Това даде повод за сериозна разпра между господин и госпожа Сешар и техния брат, която породи ужасни съмнения в спокойния им и почтен живот.