Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— А Мюриг не иска да се намесва — казах аз.
— Не иска — съгласи се Кунеглас, — но в Гуент има хора които искат. Те още помнят долината Лъг.
Тук той криво ми се усмихна, защото в онази битка Кунеглас бе наш враг, и хората от Гуент, които бяха наши съюзници, се бяха изплашили да воюват с войската, предвождана от бащата на Кунеглас. Някои в Гуент още се срамуваха от това, и този срам бе още по-голям от това, че Артур бе победил без тяхна помощ. Затова предположих, че може, ако Мюриг разреши, Артур да доведе доброволци при Акве Сулис. Не ми беше ясно обаче как ще събере достатъчно хора, та да можем да слезем в гнездото на саксите и да ги избием.
— Може да е отишъл да намери Мерлин — предположи Кунеглас.
Гуинивиър бе отказала да тръгне с другите жени и деца, и бе настояла да види битката докрай бил този край победа или поражение. Мислех, че Артур ще настоява тя да си тръгне, но всеки път когато той идваше на върха Гуинивиър се скриваше някъде, обикновено в грубата колиба, която бяхме направили на билото, и се появяваше чак след като Артур си тръгваше. Той сигурно знаеше, че тя бе останала на Минид Бадън, защото внимателно беше наблюдавал жените, когато напускаха хълма и трябва да бе видял, че нея я няма сред тях, но нищо не каза. И Гуинивиър не споменаваше Артур когато се появяваше, макар че се усмихваше всеки път, щом видеше, че Артур не бе свалил знамето й от укрепителния вал. В началото я убеждавах да напусне върха, но тя посрещна с презрение предложението ми, а и никой от моите хора не искаше тя да си тръгне. Всички смятаха, и с право, че са оцелели благодарение на нея, затова искаха да й окажат чест като й предоставят пълно бойно снаряжение. Бяха взели красива плетена ризница от трупа на богат сакс и след като изчистиха кръвта от брънките, я подариха на Гуинивиър. Бяха изрисували нейния символ върху пленен щит, а един от моите хора дори й бе дал своя скъп шлем с вълча опашка, така че сега тя бе облечена като моите копиеносци, но макар и в бойни доспехи Гуинивиър изглеждаше смущаващо съблазнителна (иначе нямаше да е Гуинивиър). Тя бе станала нашия талисман, в очите на всичките ми хора Гуинивиър бе героиня.
— Никой не знае къде е Мерлин — отговорих аз на предположението й.
— Говореше се, че бил в Демеция — каза Кунеглас, — значи може да дойде с Енгас.
— Но твоят друид дойде, нали? — обърна се Гуинивиър към Кунеглас.
— Малейн е тук — потвърди Кунеглас, — и той може добре да проклина. Не като Мерлин, може би, но доста добре.
— А Талиезин? — попита Гуинивиър.
Кунеглас не се изненада, че тя бе чувала за младия менестрел, защото явно славата на Талиезин бързо се разпространяваше.
— Тръгна да търси Мерлин — отговори кралят.
— А той наистина ли е добър? — продължи да разпитва Гуинивиър.
— Наистина — кимна Кунеглас. — Може да възпее орлите в небето и сьомгата в речните вирове.
— Моля се да го чуем скоро — каза Гуинивиър. Вярно, че ония странни дни на огрения от слънцето връх като че ли бяха по-подходящи за пеене, отколкото за сражение. Пролетта се бе разхубавила, лятото не бе далеч, а ние мързеливо лежахме на топлата трева и наблюдавахме враговете, които изглеждаха поразени от внезапна безпомощност. Те се опитаха един-два пъти безрезултатно да ни атакуват, но не и да напуснат долината. По-късно чухме, че са спорели. Аел искал да обедини всички сакски копиеносци и да удари на север срещу хълмовете и по този начин да раздели войските ни на две части, които да бъдат разбити по отделно, но Сердик предпочел да чака докато започне да ни се свършва храната и да загубим присъствие на духа, но това бяха напразни надежди, защото ние имахме много провизии и от ден на ден ставахме все по-уверени. Всъщност огладняха саксите, защото леката конница на Артур тормозеше отрядите, които те изпращаха да събират храна, и именно саксите започнаха да губят присъствие на духа. След седмица на поляните край техните колиби видяхме да се появяват могили от прясна пръст и разбрахме, че врагът копае гробове за мъртвите. Болестта която изпълваше червата с вода и крадеше силата на човека бе нападнала саксите и те слабееха от ден на ден все повече. Сакските жени поставяха капани за риба в реката, за да нахранят децата си, мъжете им копаеха гробове, а ние лежахме под високото слънце и говорехме за менестрели.
Артур се върна в деня, когато се появиха първите сакски гробове. Той пришпори коня си през котловината и изкачи стръмния северен склон на Минид Бадън, а Гуинивиър набързо нахлузи новия си шлем и клекна зад група мъже. Червената й коса се показваше под ръба на шлема и се вееше като знаме, но Артур се направи, че не я забелязва. Бях тръгнал да го посрещна и на сред хълма спрях и зяпнах удивен.