Господарят на войната

— Има двеста копиеносци на около миля след мен! — викна ми той.

— Добре, господарю! — отговорих, — и добре дошъл!

— Можем да се задържим докато дойдат копиеносците! — викна той, после махна с ръка на хората си. Не слязоха надолу по хълма, а продължиха да яздят в кръг в горната част на склона, като че ли призоваваха саксите да дойдат и да премерят сили с тях.

Но видът на конете бе достатъчен да накара врага да спре, защото никой не искаше пръв да излезе на пътя на тези галопиращи копия. Ако бяха тръгнали всички заедно можеха лесно да пометат хората на Артур, но извивката на хълма не им позволяваше да се виждат и всяка колона сигурно се е надявала друг отряд да се осмели пръв да нападне конниците, така че всички стояха и чакаха. От време на време някоя група по-смели мъже се покатерваха нагоре, но щом видеха конниците на Артур да се връщат нервно отстъпваха надолу по хълма. Самият Сердик дойде да повдигне духа на хората точно под южния ъгъл, но когато Артур се върна и се изправи пред тези сакси те загубиха кураж. Бяха очаквали лесна битка срещу малко на брой копиеносци и не бяха подготвени да се сражават с конница. Не и катерейки се нагоре, нито срещу конницата на Артур. Други въоръжени ездачи можеше и да не успеят да ги изплашат, но те знаеха какво значи това бяло наметало, тези бели гъши пера и този щит, който светеше като самото слънце. Това означаваше, че смъртта бе дошла при тях и никой нямаше желание сам да се приближи до нея.

Половин час по-късно пехотата на Артур се появи в котловината. Саксите, които държеха хълма северно от котловината избягаха още щом видяха нашите подкрепления. Изморените копиеносци се изкачиха при нас и ние ги оглушихме с радостните си възгласи. Саксите чуха виковете ни и видяха нови воини да се подреждат по древния укрепителен вал. Това сложи край на амбициите им за деня. Колоните се оттеглиха и Минид Бадън отново бе вън от опасност до следващия изгрев.

Артур пришпори изморената Ламрей и щом пристигна при бойните ни знамена смъкна шлема си. Подухна ветрец. Артур вдигна поглед и видя увенчания с лунен сърп елен на Гуинивиър да се вее редом с неговата мечка, но това не скри широката усмивка на лицето му. Нищо не каза за знамето и когато слезе от гърба на Ламрей. Трябва да е знаел, че Гуинивиър е с мен, защото Балин я беше видял при Акве Сулис, а и двамата младежи, които бях изпратил със съобщението при него може да му бяха казали, но той се правеше, че нищо не знае. Само дойде при мен и ме прегърна, точно както в доброто старо време, като че ли между нас никога не имало враждебна студенина.

Цялата му тъга се бе изпарила. Лицето му отново се бе оживило, живец, който се предаде на моите хора и те се струпаха около него да го разпитват за новини, макар че той първо поиска да чуе нашите новини. Артур бе яздил сред труповете на саксите по склона и искаше да знае как и кога бяха умрели. Моите хора преувеличиха (простимо е) броя на саксите, които ни бяха нападнали предния ден. Артур се засмя, когато чу как сме бутнали две пламтящи каруци надолу по склона.