Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
А на сутринта, когато Гуинивиър се събуди, на южната стена на Минид Бадън се вееха три бойни знамена. Мечката на Артур, звездата на Серен, а в средата, на почетното място както се полага на победоносен военачалник, стоеше знаме със знака на Гуинивиър — елен, увенчан с луна. Утринният вятър го развяваше, тя видя своя знак, а аз я видях да се усмихва.
В това време под нас саксите отново подреждаха копиеносците си.
Тъпаните започнаха да бият призори и за час в подножието на Минид Бадън се появиха пет магьосници. Изглежда днес Сердик и Аел бяха решили да си отмъстят за унижението от предния ден.
Гарвани разкъсваха телата на поне петдесет сакски трупа, които все още лежаха по склона близо до обгорелите останки от каруцата. Някои от моите хора искаха да довлекат мъртвите до тръните нахвърляни по стената и да ги подредят в ужасна бойна редица, която да посрещне новата атака на саксите, но аз им забраних. Скоро, помислих си аз, нашите собствени трупове щяха да бъдат на разположение на саксите и ако ние се подиграехме с техните мъртви, саксите щяха да сторят същото с нашите.
Скоро стана ясно, че врагът няма да рискува с нападение, което с една волска каруца можеше да се превърне в хаос. Сега те подготвяха двадесетина колони, които щяха да тръгнат нагоре по хълма от юг, от изток и от запад. Всяка група нападатели щеше да наброява само седемдесет-осемдесет човека, но взети заедно малките атаки трябваше да ни огънат. Ние вероятно щяхме да успеем да се справим с три или четири колони, но другите щяха лесно да минат покрай укрепителните валове, така че нямаше какво друго да правим освен да се молим, да пеем, да ядем и, за тези които имаха нужда, да пият. Обещахме си един на друг добра смърт, което означаваше, че ще се бием до край и ще пеем докато можем, но според мен всички знаехме, че това нямаше да бъде дръзка песен, а песен на унижението, болката и ужаса. За жените щеше да бъде дори по-лошо.
— Да се предам ли? — попитах Сийнуин. Тя ме погледна стреснато.
— Това не го решавам аз.
— Нищо не съм правил без твоя съвет — казах й аз.
— По време на война не мога да ти давам съвети, само мога да те попитам евентуално какво ще стане с жените, ако не се предадеш.
— Ще бъдат изнасилени, заробени или дадени на мъже, които имат нужда от съпруги.
— А ако се предадеш?
— Пак същото — признах аз. Само дето изнасилването нямаше да бъде толкова настоятелно. Сийнуин се усмихна.
— Значи изобщо нямаш нужда от моя съвет. Върви и се бий, Дерфел, и ако не се видим до срещата ни в Отвъдния свят, знай, че когато минаваш по моста на мечовете с теб ще е цялата ми любов.
Прегърнах я, после целунах дъщерите си, и се върнах на издадения напред ъгъл на южното укрепление, за да гледам как саксите тръгват нагоре. Тази атака изобщо не им отне толкова време колкото първата, защото тогава трябваше да се организира огромна маса хора и да се повдигне духа им, а днес врагът нямаше нужда от насърчения. Те идваха да си отмъстят, при това бяха разделени на такива малки групи, че дори да бяхме пуснали някоя каруца надолу, лесно можеха да избягат от нея. Саксите не бързаха, нямаше и за какво да бързат.
Бях разделил хората си на десет отряда, всеки отряд отговаряше за две вражи колони, но се съмнявах, че дори най-добрите ми копиеносци ще успеят да издържат повече от три-четири минути. По-вероятно е, мислех си, хората ми да хукнат назад да защитават жените си веднага щом врагът започне да ни обгражда и тогава сражението щеше да се превърне в едностранно клане около набързо сглобения ни заслон и лагерните огньове край него. Така да бъде, помислих си аз, и тръгнах между хората си да им благодаря за вярната служба и да ги насърча да убиват сакси колкото могат и докато могат. Напомних им, че всички врагове, които успеят да посекат ще бъдат техни слуги в Отвъдния свят.
— Така че избивайте ги — казах аз, — и нека ония от тях, които оцелеят, с ужас да си спомнят тази битка.
Някои започнаха да пеят Смъртната песен на Уерлина, бавна и тъжна мелодия, която се пееше край погребалните клади на воините. Пеех с тях и гледах как саксите приближават и понеже пеех и понеже шлемът притискаше плътно ушите ми, не чух виковете на Найол, водача на Черните щитове, заел позиции на северната стена на укреплението.