Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Той ви обича — казах аз. — Може да не пита за вас, но винаги ви търси с очи, когато идва тук. Той ви търсеше дори когато бяхте в Инис Уидрин. Никога не ми говореше за вас, но проглуши ушите на Сийнуин.
Гуинивиър се намръщи.
— Знаеш ли, Дерфел, как човек може да се пресити от любов Аз не искам да ме боготворят. Не искам да ми изпълняват всяка прищявка. Искам да се справям с предизвикателства.
Тя говореше с жар и аз отворих уста да защитя Артур, но тя вдигна ръка да не я прекъсвам.
— Знам, Дерфел, че сега нямам право нищо да искам. Ще бъда послушна, обещавам ти — усмихна се тя. — Знаеш ли, защо Артур не ми обръща внимание сега?
— Не, лейди.
— Защото не иска да се изправи срещу мен преди да е спечелил победа.
Помислих, че вероятно е права, но досега Артур не бе показал явно любовта си, затова реших, че е най-добре да не й вдъхвам прекалено големи надежди.
— Може победата да се окаже напълно достатъчно удовлетворение — казах аз. Гуинивиър поклати глава.
— Аз го познавам по-добре от теб, Дерфел. Познавам го толкова добре, че мога да го опиша с една дума.
Опитах се да реша коя би могла да бъде тази дума. Смел? Положително, но това не разкриваше неговата грижовност и всеотдайност. Чудех се дали „всеотдаен“ бе по-подходяща дума, но с нея не можеше да се опише как никога не се свърта на едно място. Добър? — той със сигурност бе добър, но тази проста дума скриваше гнева, който можеше да го направи непредсказуем.
— Коя е думата, лейди?
— Самотен — каза Гуинивиър, и аз си спомних, че в пещерата на Митра Сеграмор бе използвал точно същата дума. — Той е самотен, — повтори Гуинивиър, — като мен. Така че хайде да му дадем победа и тогава може би няма да бъде повече самотен.
— Дано Боговете ви пазят, лейди.
— Богинята, мисля — поправи ме тя и видя ужасената ми физиономия. Засмя се. — Не Изида, Дерфел, не Изида.
Именно преклонението на Гуинивиър пред Изида я бе завело в леглото на Ланселот и бе предизвикало нещастието на Артур.
— Мисля, че тази нощ ще се моля на Сулис. Тя ми изглежда по-подходяща.
— Ще прибавя и моите молитви към вашите, лейди.
Станах да си вървя, но тя протегна ръка да ме спре.
— Ние ще победим, Дерфел — каза тя сериозно, — ще победим и всичко ще се промени.
Толкова често си бяхме казвали тези думи, и никога не ставаше така. Но сега, на Минид Бадън, щяхме пак да опитаме.
Ние натегнахме нашия капан в един толкова красив ден, че чак сърцето да те заболи. А денят обещаваше и да е дълъг, защото нощите ставаха все по-къси, а издължената вечерна светлина оставаше до късните часове.
Вечерта преди битката Артур оттегли своите войници от всички хълмове зад Минид Бадън. Той заповяда на хората си да оставят лагерните огньове запалени, та саксите да не разберат, че са си тръгнали. После Артур ги поведе на запад, за да се съберат с войската от Гуент, която идваше по пътя от Глевум. Воините на Кунеглас също напуснаха хълмовете, но дойдоха на върха на Минид Бадън, където зачакаха заедно с моите хора.
Главният друид на Поуис, Малейн, цяла нощ обикаляше сред копиеносците. Раздаваше им върбинка, елфови камъчета и стръкчета сушен имел. Християните се събраха и заедно се помолиха, макар да забелязах, че мнозина от тях приеха и даровете на друида. Аз се молих край укрепителния вал, молих се на Митра за голяма победа, и после се опитах да поспя, но на Минид Бадън бе неспокойно — чуваха се мърморещи гласове и монотонния звук на камъни в стомана.
Аз вече си бях наточил копието, и бях оправил ръба на Хюелбейн. Никога не оставях на слугите да ми острят оръжието преди битка, а си го точех сам с маниакална настървеност както впрочем и всичките мои хора. Щом се уверих, че оръжията са ми толкова остри, колкото можех да ги наточа, аз легнах близо до убежището на Гуинивиър. Исках да спя, но не можех да се отърва от страха, че на утрото трябваше да стоя в стена от щитове. Гледах за предзнаменования, боейки се да не видя сова и пак се молих. Накрая трябва да съм заспал, но сънят ми бе много неспокоен. Толкова отдавна не се бях бил в стена от щитове, да не говорим откога не бях щурмувал вража стена.
Събудих се измръзнал, недоспал и треперещ. Бе паднала гъста роса. Мъжете сумтяха, кашляха, пикаеха и мърмореха. Хълмът вонеше, защото макар да бяхме изкопали тоалетни ями, нямахме поток, който да отнася мръсотията.
— Миризмата и звука на мъжете — чу се киселият глас на Гуинивиър от сянката на нейната спалня.