Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— И защо са разделили войската си на две? — попита ме Сеграмор, втренчил скептичен поглед в празнината между лагера на Аел и колибите на Сердик.
— За да ни оставят само едно място за минаване — казах аз, — право от там, — посочих към долината, — където ще се окажем в капан помежду им.
— И където можем да стоим и да не им позволяваме да се съединят — доволен добави Сеграмор, — а след няколко дни сред тях ще плъзне болест.
Като че ли винаги когато една войска се застоеше на едно място сред войниците плъзваше болест. Точна такава зараза спря последното нашествие на Сердик в Думнония, а когато нашата войска стигна до Лондон също бе омаломощена от ужасна заразна болест.
Страх ме беше, че и сега някоя болест може да изцеди силите ни, но по някаква причина ни се размина, може би защото все още бяхме малко, или защото Артур пръсна войската си по билото зад Минид Бадън, което бе дълго близо пет километра. Аз и моите хора останахме на върха, но новопристигналите копиеносци останаха по хребета на северните хълмове. Първите два дни след пристигането на Артур врагът можеше все още да превземе тези хълмове, защото отрядите по върховете им бяха съвсем малобройни, ала конниците на Артур постоянно се движеха, както и копиеносците постоянно се разхождаха между дърветата по върховете, и както Артур мислеше, саксите решиха, че по-билото има много повече войници. Те наблюдаваха, но не атакуваха, а на третия ден от пристигането на Артур се появи и Кунеглас с войската от Поуис. Тогава вече имахме възможност да разположим силни постове по целия дълъг хребет, които можеха да повикат помощ при най-малката опасност от сакска атака. Врагът все още значително ни превъзхождаше по численост, но ние държахме височината и вече имахме копия, с които да я защитим.
Саксите трябваше да напуснат долината. Можеха да отидат до Севърнско и там да обсадят Глевум, и тогава ние щяхме да бъдем принудени да изоставим нашата височина и да ги последваме, но Сеграмор се оказа прав; хора, които са се настанили удобно, нямат желание да се местят, така че Сердик и Аел упорито стояха в речната долина и си мислеха, че ни обсаждат, а всъщност ние обсаждахме тях. Накрая те наистина направиха няколко нападения нагоре по хълма, но нито една от тях не беше нещо сериозно. Саксите обикновено идваха на пълчища нагоре по хълмовете, но когато на билото се появеше стена от щитове, готова да ги посрещне или се чуеше тропота на отряд от конниците на Артур откъм фланга им, смелостта им се изпаряваше и те се смъкваха заднишком към селата си. А всеки техен неуспех само увеличаваше самочувствието ни.
Това самочувствие толкова нарасна, че след като пристигна войската на Кунеглас, Артур реши, че може да ни остави. Първоначално бях удивен, защото той не ни даде никакво обяснение освен, че имал важна работа на един ден път северно от Минид Бадън. Вероятно Артур забеляза недоумението ми, защото сложи ръка на рамото ми.
— Ние още не сме победили — каза ми той.
— Знам, господарю.
— Но когато победим, Дерфел, искам нашата победа да бъде смазваща. Друга амбиция не би могла да ме измъкне оттук — усмихна се той. — Имаш ли ми доверие?
— Разбира се, господарю.
Той остави Кунеглас начело на нашата войска, но строго заповяда да не предприемаме атаки в долината. Саксите трябваше да вярват, че са ни притиснали, и за да поддържаме тази измама шепа доброволци се престориха на дезертьори и избягаха в лагерите на саксите, където разправили, че нашите хора са толкова обезсърчени, че някои предпочитали да избягат вместо да се бият, а водачите ни гневно се карали дали да останем и да се противопоставим на нападението на саксите или да бягаме на север да търсим убежище в Гуент.
— Все още не съм убеден, че може да се намери начин да сложим край на това — призна пред мен Кунеглас в деня, когато Артур си тръгна. — Имаме достатъчно сили да държим саксите в долината, — продължи той, — но нямаме достатъчно сили да слезем в долината и да ги бием.
— Значи може би Артур е отишъл за помощ, кралю-господарю — предположих аз.
— Каква помощ? — попита Кунеглас.
— Може би Кълхуч — вдигнах аз рамене. Но това бе малко вероятно, защото се говореше, че Кълхуч е на изток от саксите, а Артур тръгна на север. — Енгас Мак Ейрем? — продължих аз с предположенията. Кралят на Демеция ни беше обещал Черните си щитове, но ирландците още не бяха дошли.