Господарят на войната

— Браво ли? — попитах с известна изненада. Очаквах, че Артур ще е недоволен от факта, че ме бяха сгащили толкова далече от Кориниум.

— Все някъде трябваше да се бием с тях, — обясни ми той, — и ти избра мястото. То ми харесва. Височината е наша. — Артур говореше високо, искаше неговата увереност да се предаде на хората ми. — Можех да дойда и по-рано, но не бях сигурен, че Сердик е налапал въдицата.

— Въдицата ли, господарю? — обърках се аз.

— Теб, Дерфел, теб — той отново се засмя и скочи от насипа. — Войната е низ от случайности, нали? И ти случайно откри място, където ще можем да им разкажем играта.

— Искаш да кажеш, че те ще се изморят от катеренето ли? — попитах аз.

— Едва ли са такива глупаци — весело каза Артур. — Не, боя се, че ние ще трябва да слезем да се бием с тях в долината.

— С какво? — попитах аз мрачно, защото дори с войската на Кунеглас пак щяхме да сме ужасно по-малко от саксите.

— С всеки воин, който имаме — уверено каза Артур. — Но никакви жени, мисля. Време е да преместим семействата ви някъде на по-безопасно място.

Нашите жени и деца не отидоха много далече; на час път на север имаше село и повечето намериха подслон там. Дори когато те напускаха Минид Бадън от север пристигаха още от копиеносците на Артур. Това бяха хората, които Артур събираше близо до Кориниум и те бяха едни от най-добрите воини в Британия. Сеграмор пристигна със своите опитни копиеносци и подобно на Артур отиде на високия южен ъгъл на Минид Бадън, откъдето можеше да огледа врага, а и те да го видят откроил се на фона на небето в черната си ризница. На лицето му се появи усмивка, което рядко се случваше.

— Прекалената самоувереност ги прави глупави — каза той презрително. — Сами са се хванали в капан като са се разположили в низината и сега няма да мръднат от там.

— Няма ли?

— Саксът щом веднъж е построил подслон не обича да го местят. На Сердик ще му трябва седмица и повече, ако иска да ги разкара от долината.

Саксите и техните семейства наистина се бяха настанили удобно и в долината вече се бяха появили две селца с малки колиби със сламени покриви. Едно от селата беше близо до Акве Сулис, а другото три километра по на изток, където речната долина правеше остър завой на юг. Хората на Сердик бяха в тези източни колиби, а копиеносците на Аел бяха или в града или в новопостроените къщурки извън градските стени. Изненадах се, че саксите използват постройките в града за подслон вместо да ги изгорят, но беше факт че всяка сутрин от портите се изнизваха дълги колони мъже, които оставяха зад гърба си димящи готварски огнища, чиито пушек се извиваше над керемидените и сламените покриви на Акве Сулис. Първоначалното нашествие на саксите бе бързо, но вече го нямаше предишният им устрем.