Господарят на войната

Артур беше доволен от себе си и нищо чудно, защото ако всичко вървеше по неговия план, щяхме да обградим врага и да да ги избием. Но планът криеше рискове. Предположих, че след като хората на Тюдрик дойдат и към нас се присъединят и Черните щитове на Енгас щяхме да сме не по-малко от саксите, но Артур предлагаше да разделим силите си на три части. Ако саксите успееха да запазят присъствие на духа, можеха да разбият всяка част по отделно. Но ако изпаднеха в паника и ако ние ги атакувахме диво и неудържимо, и ако целият шум, прах и ужас всееше смут сред вражите копиеносци, можехме просто да ги подкараме като добитък за клане.

— Два дни — каза Артур, — само два дни. Молете се саксите да не чуят за това и се молете да си останат където са.

Той викна за Ламрей, хвърли поглед към червенокосия копиеносец, после отиде при Сеграмор на билото отвъд котловината.

Нощта преди битката ние всички прогорихме кръстове върху щитовете си. Това бе ниска цена за една такава победа, но аз знаех, че това не беше цялата цена. Останалото щеше да бъде платено с кръв.

— Аз мисля, лейди — казах аз на Гуинивиър същата нощ, — че за вас ще е най-добре да останете тук на върха утре.

Двамата с нея пиехме медовина от един рог. Бях открил, че тя обича да разговаря късно през нощта и ми беше станало навик да сядам до нея край огъня преди да отида да спя. Сега тя се изсмя на предложението ми да остане на Минид Бадън, докато ние се бием долу.

— По-рано винаги си мислех, че си скучен човек, Дерфел — каза тя, — скучен, немит и тъп. Сега започнах да те харесвам, така че, моля те, не ме карай да мисля, че преди време съм била права.

— Лейди — ударих го аз на молба, — стената от щитове не е място за жена.

— И затворът не е, Дерфел. Освен това мислиш ли, че ще успеете да победите без мен?

Тя седеше на входа на колибата, която бяхме направили от каруците и отсечените дървета. Бяхме й отстъпили един цял край от подслона за жилище и онази нощ тя ме бе поканила да вечеряме пърлено говеждо отрязано от бута на един от воловете, довлекли каруците до върха на Минид Бадън. Огънят, на който бе приготвено месото, вече загасваше и димът се виеше нагоре към ярките звезди, обсипали небето. Лунният сърп висеше ниско над южните хълмове и осветяваше силуетите на часовите, които се разхождаха върху укрепителния вал.

— Искам да видя всичко докрай — каза тя, и очите и светнаха в сянката. — От години не съм изпитвала такова удоволствие, Дерфел, от години.

— Това което ще стане в долината утре, лейди, няма да ви достави удоволствие. Това ще е жестока работа.

— Знам, но твоите хора смятат, че аз ще им донеса победата. Нима ще ги лишиш от присъствието ми в най-тежкия момент?

— Не, лейди — отговорих аз. — Но се пазете, умолявам ви.

Тя се усмихна на страстта, с която я помолих.

— Загрижен си за живота ми ли, Дерфел, или те е страх, че ще си навлечеш гнева на Артур, ако ми се случи нещо?