Господарят на войната

— Вие бяхте — вдигнах рамене аз. А тя поклати глава.

— Артур не е крал. Той не е тиранин, а аз мисля, че исках от него да бъде тиранин, нещо като Горфидид.

Горфидид беше бащата на Сийнуин и Кунеглас, зъл крал на Поуис, враг на Артур, и ако слуховете бяха верни, любовник на Гуинивиър. Изглежда и тя мислеше за тези слухове, защото изведнъж се вторачи в очите ми.

— Казвала ли съм ти някога, че той се опита да ме изнасили?

— Да, лейди.

— Не съм ти казала истината — призна тя мрачно. — Той не само се опита, а ме изнасили. Или аз си внуших, че е изнасилване.

Думите й идваха на кратки спазми, сякаш й беше много трудно да признае истината.

— Но може би изобщо не беше изнасилване. Аз исках злато, почести, положение.

Гуинивиър си играеше с полите на дрехата си като дърпаше нишки от протърканата ленена тъкан. Бях смутен, но не я прекъснах, защото знаех, че тя искаше да говори.

— Но не успях да ги получа от него. Той знаеше съвсем точно какво искам, но по-добре знаеше какво самият той иска, и нямаше никакво намерение да си плати за полученото. Вместо това ме сгоди за Валърин. Знаеш ли какво щях да направя от Валърин? — очите й отново се втренчиха право в моите и този път блестяха не просто поради отражението на пламъците, а защото бяха пълни със сълзи.

— Не, лейди.

— Щях да го направя крал на Поуис — каза тя отмъстително. — Щях да използвам Валърин, за да си отмъстя на Горфидид. Можех да го направя, но тогава срещнах Артур.

— При долината Лъг — вметнах предпазливо, — аз убих Валърин.

— Знам.

— А на пръста му имаше пръстен, лейди — продължих тихо, — с вашия знак.

Тя се втренчи в мен. Знаеше кой пръстен имах пред вид.

— И върху него имаше любовен кръст, нали? — промълви тя.

— Да, лейди — казах аз и докоснах собствения си любовен пръстен, който беше точно като пръстена на Сийнуин. Много хора носеха любовни пръстени с врязан в тях кръст, но не бяха мнозина онези, които имаха пръстени с кръстове, направени от злато, взето от Свещения съд на Клидно Ейдин като Сийнуин и мен.

— Какво направи с пръстена? — попита Гуинивиър.

— Хвърлих го в реката.

— Каза ли на някого?

— Само на Сийнуин — отговорих аз. — И Исса знае, защото той намери пръстена и ми го донесе.

— И не си казал на Артур?

— Не.

Тя се усмихна.

— Мисля, че си бил по-добър приятел, отколкото съм знаела, Дерфел.

— На Артур, лейди. Направих го заради него, а не заради вас.

— Предполагам — извърна се Гуинивиър и се загледа пак в огъня. — Когато всичко това свърши — каза тя, — ще се опитам да дам на Артур каквото иска.

— Себе си ли?

Моето предположение като че ли я изненада.

— Нима това иска той?