Господарят на войната

— Не — отвърна Артур и се обърна към нас, — не Мюриг. Крал Тюдрик идва. Добрият Тюдрик.

Тюдрик беше бащата на Мюриг, кралят, който се бе отказал от трона, за да стане монах, а Артур бе ходил до Гуент да се моли на стария човек.

— Знаех, че е възможно, защото Галахад и аз цяла зима говорехме на Тюдрик.

Отначало, разправи ни Артур, кралят нямал желание да се отказва от набожния си оскъден живот, но и други хора в Гуент се присъединили към молбите на Артур и на Галахад, и след като прекарал нощи наред в молитви в своето параклисче, Тюдрик с неохота обявил, че временно ще си вземе трона обратно и ще поведе войската на Гуент на юг. Мюриг се бе противопоставил на това решение, възприемайки го с право като упрек и унижение, но войската на Гуент бе подкрепила стария крал, така че сега те идваха насам.

— Имаше обаче цена — призна Артур, — трябваше да превия коляно пред техния Бог и да обещая да припиша победата на Него, но аз ще припиша победата на който Бог пожелае Тюдрик, стига да доведе копиеносците си.

— А останалата част от сделката? — попита Кунеглас далновидно. Артур се усмихна криво.

— Искат да пуснеш мисионерите на Мюриг в Поуис.

— Само това ли? — попита Кунеглас.

— Може да съм създал впечатлението — призна Артур, — че ти с радост ще ги посрещнеш. Съжалявам, кралю-господарю. Това искане ми бе поставено като условие едва преди два дни, и беше идея на Мюриг, а трябваше да пазим авторитета на Мюриг.

Кунеглас се намръщи. Досега бе правил всичко възможно за да задържи християнството вън от страната си, смятайки, че Поуис няма нужда от ожесточението, което идва с всяка нова религия, но не се възпротиви на стореното от Артур. Сигурно бе решил, че е по-добре в Поуис да дойдат християни, отколкото сакси.

— Това ли е всичко, което обеща на Тюдрик, господарю? — попитах аз подозрително. Спомних си искането на Мюриг да му бъде отстъпен трона на Думнония, както и мечтата на Артур да се отърве от тази отговорност.

— Подобни договори винаги са придружени от някои подробности, които не си заслужава да бъдат обсъждани — отвърна безгрижно Артур, — но аз наистина обещах да освободя Сенсъм. Сега той е епископ на Думнония! И отново е кралски изповедник. Тюдрик настояваше за това. Всеки път щом сваля нашия добър епископ, той пак изплува — засмя се Артур.

— Това ли е всичко, което обеща, господарю? — попитах аз отново, защото подозрението продължаваше да ме гложди.

— Обещах каквото трябва, Дерфел, за да съм сигурен, че Гуент ще ни се притече на помощ — твърдо заяви Артур, — а те се зарекоха след два дни да са тук с шестстотин първокласни копиеносци. Дори Агрикола реши, че не е твърде стар да участва в тази война. Помниш Агрикола, нали Дерфел?