Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Перко?
— Loco14 — поясних аз.
Тя не отвърна нищо и аз продължих да си пия бирата, но по едно време старият мексиканец се обади от своя ъгъл:
— Ето го, иде.
Обърнах се и през мътното стъкло на вратата видях облечената в черно фигура. После вратата се отвори и той влезе, още по-състарен, отколкото го помнех: изпод старата панама се подаваха бели фъндъци, очилата с метални рамки едва се крепяха на носа, а зад тях мигаха воднистите очи, раменете бяха съвсем превити и увиснали, теглени от тежестта на шкембето, отвратителното шкембе, което водеше самостоятелен живот и теглеше раменете му като някакъв тежък поднос, какъвто носят амбулантните търговци по уличните ъгли. Черното сако не можеше да се закопчае от това шкембе.
Той запримигва важно срещу мен, очевидно без да ме познае, защото в ресторантчето вече цареше здрач, а той влизаше от улицата, все още огряна от последните слънчеви лъчи.
— Добър вечер, сеньор — поздрави го старият мексиканец.
— Buenas tardes15 — каза старицата.
Учения прокурор свали панамата, обърна се към старицата и се поклони леко с такова движение на главата, което изведнъж ми напомни дългата стая в бялата къща край морето и в тази стая видях мислено един човек — уж този същия, но различен, по-млад и без побелели коси.
— Добър вечер — поздрави той мексиканката, после се обърна към мексиканеца и повтори: — Добър вечер, сър.
Старият мексиканец посочи към мен и каза:
— Той чака.
Струва ми се, че Учения прокурор всъщност едва сега ме забеляза. Но не можа да ме познае и напразно примигваше в полумрака. А и най-малко можеше да очаква, че ще ме види тук.
— Здравей — казах, — позна ли ме?
— Да — отвърна той и продължи да се взира в мен. После ми подаде ръка и аз я поех. Беше хладна и влажна.
— Да не стоим тук — казах.
— Хляб ще ви трябва ли? — попита старият мексиканец.
Учения прокурор се обърна към него:
— Да, моля. Ако това не ви затруднява.
Мексиканецът стана, отиде до другия край на тезгяха, взе голям кафяв плик, пълен с нещо, и му го подаде.
— Благодаря — каза Учения прокурор, — много ви благодаря, сър.
— De nada16 — каза с поклон мексиканецът.
— Всичко най-хубаво — каза Учения прокурор и също се поклони на стареца, после на старицата с онова движение на главата, което отново ми напомни стаята в бялата къща край морето.
После излязохме на улицата. Отсреща имаше градинка с изпотъпкана, изсъхнала трева, която сега блестеше след дъжда; на пейките в нея седяха скитници, а гълъбите кукаха нежно, като чиста съвест, и оцвъкваха цимента около фонтана с фини, бели като вар капчици. Погледнах гълъбите, а после издутия плик, който, оказа се, беше пълен с кори от хляб.
— Гълъбите ли ще храниш? — попитах.
— Не, това е за Джордж — каза той и свърна към своя вход.
— Куче ли държиш?
— Не! — и ме поведе през вестибюла към дървената стълба.
— Тогава какво е Джордж? Папагал?
— Не — отвърна той задъхан, защото стълбата беше стръмна. — Джордж е един нещастник.
Доколкото си спомнях, това означаваше скитник. Нещастникът е скитник, който е имал щастието да прекрачи прага на някоя мека душа и да пусне корени там. Тогава той бива повишен от скитник в нещастник. Учения прокурор не за първи път прибираше нещастници. Един такъв нещастник беше застрелял органиста на църковното дружество, в което се подвизаваше Учения прокурор. Друг нещастник му беше задигнал часовника и ключа-емблема на „Фи Бета Капа“.
Значи, Джордж беше още един от тези нещастници. Погледнах корите хляб и казах:
— Той трябва да е голям нещастник, ако няма какво друго да яде.
— Джордж изяжда част от хляба — обясни Учения прокурор, — но това става почти случайно. Той го използува в работата си. Но част от хляба очевидно се промъква в гърлото му и затова никога нищо не му се яде. Освен сладки работи.
— Боже мой, как е възможно да работи с хлебни кори, че и да ги гълта, без да иска?
— Не споменавай напразно името господне — каза той. И добави: — Джордж се занимава с много тънка работа. При това художествена. Ще видиш.
Видях. Изкачихме стълбата, свърнахме в тесния коридор с изпопукани стъкла на капандурите и влязохме във вратата. В ъгъла на голямата, почти необзаведена стая седеше по турски на парче старо одеяло човек, който очевидно беше Джордж. На пода пред него имаше две големи купи, а до него парче шперплат, дълго към четири и широко към две стъпки.
14
Луд, смахнат (исп.). — Б.пр.
15
Добър вечер (исп.). — Б.пр.
16
Няма защо (исп.). — Б.пр.