Цялото кралско войнство

Старият мексиканец посочи към мен и каза:

— Той чака.

Струва ми се, че Учения прокурор всъщност едва сега ме забеляза. Но не можа да ме познае и напразно примигваше в полумрака. А и най-малко можеше да очаква, че ще ме види тук.

— Здравей — казах, — позна ли ме?

— Да — отвърна той и продължи да се взира в мен. После ми подаде ръка и аз я поех. Беше хладна и влажна.

— Да не стоим тук — казах.

— Хляб ще ви трябва ли? — попита старият мексиканец.

Учения прокурор се обърна към него:

— Да, моля. Ако това не ви затруднява.

Мексиканецът стана, отиде до другия край на тезгяха, взе голям кафяв плик, пълен с нещо, и му го подаде.

— Благодаря — каза Учения прокурор, — много ви благодаря, сър.

— De nada16 — каза с поклон мексиканецът.

— Всичко най-хубаво — каза Учения прокурор и също се поклони на стареца, после на старицата с онова движение на главата, което отново ми напомни стаята в бялата къща край морето.

После излязохме на улицата. Отсреща имаше градинка с изпотъпкана, изсъхнала трева, която сега блестеше след дъжда; на пейките в нея седяха скитници, а гълъбите кукаха нежно, като чиста съвест, и оцвъкваха цимента около фонтана с фини, бели като вар капчици. Погледнах гълъбите, а после издутия плик, който, оказа се, беше пълен с кори от хляб.

— Гълъбите ли ще храниш? — попитах.

— Не, това е за Джордж — каза той и свърна към своя вход.

— Куче ли държиш?

— Не! — и ме поведе през вестибюла към дървената стълба.

— Тогава какво е Джордж? Папагал?

— Не — отвърна той задъхан, защото стълбата беше стръмна. — Джордж е един нещастник.

Доколкото си спомнях, това означаваше скитник. Нещастникът е скитник, който е имал щастието да прекрачи прага на някоя мека душа и да пусне корени там. Тогава той бива повишен от скитник в нещастник. Учения прокурор не за първи път прибираше нещастници. Един такъв нещастник беше застрелял органиста на църковното дружество, в което се подвизаваше Учения прокурор. Друг нещастник му беше задигнал часовника и ключа-емблема на „Фи Бета Капа“.

Значи, Джордж беше още един от тези нещастници. Погледнах корите хляб и казах:

— Той трябва да е голям нещастник, ако няма какво друго да яде.

— Джордж изяжда част от хляба — обясни Учения прокурор, — но това става почти случайно. Той го използува в работата си. Но част от хляба очевидно се промъква в гърлото му и затова никога нищо не му се яде. Освен сладки работи.

— Боже мой, как е възможно да работи с хлебни кори, че и да ги гълта, без да иска?

— Не споменавай напразно името господне — каза той. И добави: — Джордж се занимава с много тънка работа. При това художествена. Ще видиш.

Видях. Изкачихме стълбата, свърнахме в тесния коридор с изпопукани стъкла на капандурите и влязохме във вратата. В ъгъла на голямата, почти необзаведена стая седеше по турски на парче старо одеяло човек, който очевидно беше Джордж. На пода пред него имаше две големи купи, а до него парче шперплат, дълго към четири и широко към две стъпки.