Да започнем отначало

Не за първи път ми минава мисълта къде е Себ, и при това мисълта ми завършва зловещо.

Къде по дяволите е той? Ще го убия.

Още няколко минути седя отчаяно, докато решавам, че повече не мога да издържа и се прокашлям високо. Двамата спират да правят онова, което правеха, и се обръщат към мен.

— Ууупс, извинявай, забравихме, че си тук — кикоти се с пиянски глас Крис.

— Може би ще е по-добре да влезем вътре, скъпи — казва с леко пуфтене Ана.

Чувствам се като чукундур. Аз съм тази, която е гола-голеничка, а се чувствам като Дева Мария!

На кого му пука! Осъзнавам, че излизат. Осъзнавам го с облекчение, докато ги гледам как се размотават, сетне изчезват по пътеката, водеща към вилата. Изчаквам няколко минути, за да се убедя, че теренът е чист, скачам, тичам за хавлията си и ги последвам вътре.

Намирам Себ, седнал на дивана да дрънка на китара.

— Здравей, мило! — той вдига глава, когато влизам, и изглежда не разбира какво не е наред. — Как беше в джакузито?

— Мислех, че ще се присъединиш към мен — отговарям през стиснати зъби.

— Извинявай, разсеях се е тази китара на Крис… — Той кима към китарата, сякаш тя абсолютно оправдава факта, че е забравил за гаджето си, което го чака навън в джакузито. Голо.

И дори не ми се започва темата, че би трябвало да ме спаси от Крис и Ана и техните сексуални закачки.

Обзема ме възмущение, но се опитвам да го потисна. Просто съм в лошо настроение.

— Ще ти изсвиря нещо — продължава той, и без да дочака отговор, взема няколко акорда.

Това вече не мога да преглътна. Стоя тук, цялото тяло ме боли, краката ми са в мехури и пришки, от косата ми капе вода и образува малки вадички върху пода около мен… не, мисля че ми дойде до гуша. Дори повече от достатъчно. Защото не всичко е по моя вина. Целия ден се опитвах да бъда благодарна и да се наслаждавам, но да те захвърлят на бебешката писта, докато той отиде да се забавлява с другите, не е кой знае какво удоволствие. Освен това ме остави в горещото джакузи да го чакам четирийсет и пет минути. Но ако сега очаква да остана и да слушам зле изсвирената от него версия на „Уондъруол“… о, не! Не е познал.

— Всъщност мисля да си лягам — прекъсвам дрънкането му аз.

Той моментално спира и ме поглежда остро.

— О, добре. — Но долавям нотка на неодобрение, а може би е изненадан, че отказвам да остана и да го слушам. — Предполагам, че си изморена, нали за пръв път си на пистата и…

— Да, и аз предполагам — съгласявам се, но има и нещо друго. За първи път, откакто започнахме да се срещаме за втори път, поставям себе си на първо място.

Докато отивам към спалнята, той започва да дрънка отново. Затварям вратата зад себе си и се качвам на леглото. Но съм толкова изморена, че не мога да заспя, затова вземам книгата на Обама и я отварям на страницата, която е… трета страница? Само толкова ли съм прочела?