Знакът на Атина

Пърси не искаше да буди Анабет, но бе длъжен да го стори. Сметна, че дори тренер Хедж не би имал нищо против двамата да поговорят, ако с това успееше да й съобщи нещо, от което зависи оцеляването й.

Застанаха на палубата сами, ако не се броеше Лио. Той все още въртеше руля. Трябваше да е смазан от умора, но отказваше да си легне.

— Не искам повече изненади със скаридозили — настоя той.

Опитаха се да го убедят, че атаката на морското чудовище не е била само по негова вина, но той отказваше да ги слуша. Пърси го разбираше прекрасно. Той самият също не си прощаваше за грешките.

Бе около четири часа сутринта. Времето бе отвратително, а мъглата — толкова гъста, че Пърси не можеше да види главата на Фестус на носа. Топъл дъжд оформяше завеса над кораба. Плаваха през шестметрови вълни, а морето бушуваше. Пърси чуваше как Хейзъл стенеше в каютата си. Явно стомахът й също бушуваше.

Въпреки това той бе щастлив от това, че отново са във вода. Предпочиташе го пред летенето сред буреносните облаци и нападенията на човекоядни птици и тъпчещи сандвичи пегаси.

Застана до Анабет отпред на релинга, а след това й разказа за съня си. Не бе сигурен как тя ще приеме новините, но реакцията й го притесни дори повече от очакваното.

Не изглеждаше изненадана.

— Пърси — погледна тя към мъглата, — трябва да ми обещаеш нещо. Не разказвай на другите за съня.

— Да не разказвам? Но, Анабет…

— Това, което си видял, се отнася до Знака на Атина — каза тя, — то няма да помогне с нищо на останалите. Само ще ги притесни, а това ще затрудни мисията ми допълнително.

— Анабет, кажи ми, че не говориш сериозно. Онова същество в мрака и разпадащата се пещера…

— Зная. — Лицето й бе неестествено бледо. Пърси подозираше, че причината не е само в мъглата. — Трябва да свърша това сама.

Пърси преглътна гнева си. Не бе сигурен дали е ядосан на Анабет, на съня си или на целия гръко-римски свят, който съществуваше вече пет хиляди години с една-едничка цел — да съсипе живота му.

— Ти знаеш какво има в пещерата — предположи той, — свързано е с паяците, нали?

— Да — отвърна тихо тя.

— Как можеш тогава да… — Насили се да млъкне. Когато Анабет си наумеше нещо, нищо не можеше да я разубеди. Споровете само влошаваха нещата. Спомни си нощта преди три и половина години, когато бяха спасили Нико и Бианка ди Анджело в Мейн.

Анабет бе попаднала в плена на титана Атлас. За известно време Пърси дори не знаеше дали е жива, или мъртва. Бе прекосил цялата страна, за да я освободи от проклятието на титана. Това бяха най-трудните дни в живота му и не ставаше дума само за чудовищата и битките.