Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
— Защо не поспиш малко? Аз ще продължа да гърмя по летящите създания, доколкото мога, а после ще цопнем в морето и ще дойде твоят ред.
Пърси не бе сигурен, че ще може да спи, докато корабът се клати из създадените от духовете на бурята облаци, но иначе намери плана на Джейсън за разумен. Слезе в каютата, просна се на кревата си и… естествено, засънува кошмари.
Сънуваше, че е в тъмна пещера. Не виждаше много пред себе си, но усещаше, че се намира в огромно помещение. Отнякъде капеше вода, а звукът отекваше из далечните стени. Начинът, по който въздухът се движеше, наведе Пърси на мисълта, че таванът на пещерата е много, много висок.
Чу тежки стъпки и близнаците Отис и Ефиалт се появиха от сумрака. Пърси можа да ги различи само по косата им. Ефиалт бе сплел плитките си с монети от злато и сребро, а косата на Отис висеше на опашка, затегната с… динамит?!
Иначе се бяха облекли еднакво. Дрехите им бяха подходящи за кошмар. Носеха бели панталони и моряшки фланелки, изпод чиито яки излизаха косми като мокет. Покритите им с кристали колани бяха опасани с кинжали. Вместо обувки носеха сандали, което доказваше, че наистина имаха змии за крака. Каишите бяха вързани около змийските шии, а главите се намираха там, където нормалните хора имат пръсти. Змиите непрекъснато съскаха и въртяха златните си очи във всички посоки като кучета, гледащи през прозореца на автомобил. Вероятно бе минало много време, откакто гигантите последно бяха носили обувки с изглед.
Близнаците застанаха пред Пърси, но не му обърнаха никакво внимание. Вместо това се загледаха в мрака.
— Пристигнахме — каза Ефиалт. Дори неговият гръмък глас се изгуби в пещерата и думите му прозвучаха малки и незначителни.
От високото нещо отговори:
— Виждам. Тези дрехи не се пропускат лесно.
Гласът накара стомаха на Пърси да се свие на малко уплашено топче. Звучеше женски, но съвсем не и човешки. Всяка дума бе произнесена с противно жужене, все едно ято африкански диви пчели се бяха научили да бръмчат на английски в унисон.
Не беше Гея. Пърси бе сигурен в това. Каквото и да бе обаче, ужасяваше гигантите. Те пристъпиха от змия на змия и почтително сведоха глави.
— Разбира се, уважаема госпожо — каза Ефиалт, — носим ви новини от…
— Защо сте се облекли така? — попита нещото от мрака. За щастие на Пърси, не приближи.
Ефиалт погледна подразнен към брат си.
— Брат ми трябваше да облече нещо различно, но, за нещастие…
— Каза, че аз ще бъда хвърляч на ножове днес! — възрази Отис, гледайки към брат си.
— Казах, че аз ще съм хвърляч на ножове! Ти трябваше да бъдеш фокусник! Ох, простете, уважаема госпожо. Не бива да спорим пред вас. Дойдохме, както пожелахте, за да ви донесем вестта, че корабът приближава.
Уважаемата госпожа, която и да бе тя, нададе странен жужащ звук, като че ли нещо се къса. Пърси потръпна, когато осъзна, че създанието се смее.
— Колко време остава до пристигането им? — попита госпожата.
— Трябва да кацнат в Рим на разсъмване — каза Ефиалт, — ако, разбира се, минат през златния. — Той изсумтя, все едно не харесваше златния, който и да бе той.
— Дано пристигнат цели — каза уважаемата госпожа, — ще е много досадно, ако ги заловят рано-рано. Вие подготвихте ли се?
— Да, уважаема госпожо. — Отис пристъпи напред и пещерата потръпна. Под лявата му змия се появи цепнатина.
— Внимавай, глупако! — кресна му госпожата. — Да не искаш да се върнеш в Тартара по трудния начин?
Отис отстъпи крачка назад. Лицето му бе пребледняло от ужас. Пърси разбра, че подът, който бе изглеждал като скала, всъщност бе нещо като глетчера от Аляска. На някои места бе здрав, на други… не чак толкова.
Внезапно се почувства щастлив от това, че няма тегло в съня си.
— Това място би се разпаднало — предупреди госпожата, — ако не бе моето умение. Вековете ярост на Атина са отслабили основите му. Великата богиня майка се пробужда отдолу. Гнездото ми е ерозирало от техните сили. Дано онова дете на Атина се окаже достойна жертва. Може би ще е последната ми.
Ефиалт преглътна и остана загледан в цепнатината на пода.
— Съвсем скоро това ще е без значение, уважаема госпожо. Гея ще се надигне и ще възнагради всички ни за усилията. Няма да ви се налага да пазите това място. Няма да трябва да криете творбите си.
— Може би — отвърна нещото в мрака, — но отмъщението ще ми липсва. Работихме добре през вековете, нали, момчета?