Момчешки живот

Дейви Рей заплаши да вдигне трупа на опосума и да го метне по Бен, но го разубедих от подобно зловещо изпълнение, а пухкавият ни приятел се отърси от облекчение. Още по-нататък, на едно място, където дърветата се разреждаха и от земята стърчаха камъни като динозавърски ребра, Дейви Рей спря и се наведе. Изправи се, стиснал черен връх на стрела, почти идеално оформен, който прибра в джоба си — за колекцията на Джони.

Слънцето залязваше. Бяхме потни и прашни, а около главите ни се виеха мушици и се стрелкаха към очните ни ябълки. Така и не съм успял да проумея страстта на мушиците към очите, подозирам, че е равна на тази на комарите към пламъците; във всеки случай, прекарвахме доста време да вадим малките мъртви проклетии от сълзящите си очи. Но мушиците си отидоха заедно със залеза на слънцето и охлаждането на въздуха. Започнахме да се чудим къде да си търсим място да прекараме нощта и точно тогава стана ясна истината по въпроса.

Нямаше майки и татковци, които да ни сготвят вечерята. Нямаше телевизори, радиоапарати, нито вани, нито легла, нито лампи, което започнахме да осъзнаваме с пълна сила, когато небето на изток започна да потъмнява. Не знаехме колко сме се отдалечили от дома, но през последните най-малко два часа не бяхме виждали следи от цивилизация.

— Най-добре да спрем тук — казах на Дейви Рей, и посочих една полянка, но той отвърна:

— А, можем да продължим още малко!

Осъзнах, че го е завладяло любопитството какво се намира отвъд следващия гребен и то го дърпа напред. Ние с Бен продължихме с него, както казах и преди — той беше човекът с компаса.

Извадихме фенерчетата от каниите, за да пронизваме настъпващия мрак. Нещо изпърха точно пред лицето ми и аз отскочих — излязъл на лов прилеп. Друго животно при приближаването ни бързо се оттегли през храсталаците и Бен непрекъснато питаше:

— Какво е това? Какво стана сега? — но ние двамата не можехме да му отговорим.

Най-сетне Дейви Рей спря да върви, посвети с фенерчето си наоколо и обяви:

— Ще лагеруваме тук!

Двамата с Бен бяхме напълно съгласни с избора — и без друго краката ни се подгъваха от умора. Смъкнахме с усилие раниците от ожулените си рамене, изпикахме се в боровите иглички и след това се заехме да съберем дърва за огън. В това си занятие извадихме късмет, понеже наоколо имаше пръснати предостатъчно борови съчки и шишарки и те се запалваха и от една искра. Така че не след дълго вече разполагахме с достатъчно сериозен огън, огнището ни бе очертано с камъни, както татко ме беше научил да правя и на червеникавата светлина на пламъците ние, тримата пионери от границата, изядохме сандвичите, направени от майките ни.