Момчешки живот

— Той… те вика? — попитах.

— Да, така прави… — татко стоеше с гръб към мен. Провесени покрай тялото му, ръцете му се свиха в юмруци. — Казва, че иска да знам кой е той. Иска да разбера къде е семейството му и дали на света има някой, който скърби за него. Моли ме да разбера кой го е убил и защо. Иска от мен да го помня, и казва, че докато по тази земя върви онзи, който го е пребил, удушил и убил, аз няма да намеря покой през остатъка от живота си!

Татко се обърна към мен. Стори ми се състарен с десет години за десетте минути, откакто бе започнал да чете разказа ми. Каза ми тихо:

— Когато бях на твоите години, ми се щеше да вярвам, че живея в магически град. Исках да вярвам, че всички са мили, добри и справедливи. Исках да вярвам, че тежкият труд получава награда и хората държат на думата си. Исках да вярвам, че човек постъпва по християнски всеки един ден от седмицата, не само в неделя, и че законът е честен, политиците са мъдри и ако вървиш по правия път, ще откриеш покоя, който търсиш…

Баща ми се усмихна и гледката беше мъчителна. За момент ми се стори, че виждам в него момче, затворено в капана на онова, което г-жа Невил от съня бе нарекла глина на времето. Татко продължи:

— Такова място никога не е съществувало. И не може да съществува. Но това, че го знаеш, не те спира да мечтаеш за него и всеки път, когато затворя очи да заспя, мъртвецът от дъното на Саксън Лейк ми казва, че съм бил проклет глупак.

Не зная защо го казах, но го изрекох:

— Може би Дамата ще ти помогне.

— Как? Ще ме замери с няколко кокала? Ще ми запали ароматна свещ?

— Не, сър. Просто ще поговорите.

Татко погледна към пода. Пое си дълбоко дъх и го изпусна. След това каза:

— Трябва да си почина малко! — и тръгна към вратата.

— Тате?

Той спря.

— Искаш ли да скъсам разказа?

Татко не отговори, даже помислих, че и не възнамерява. Погледът му се стрелкаше напред-назад между мен и двата листа хартия.

— Не — каза накрая. — Не, разказът е добър. Истина е, нали?

— Да, сър.

Той погледна към залепените по стените картинки на чудовища и после към мен.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да пишеш за призраци или за хора от Марс? — попита с намек за усмивка.

— Не този път — отвърнах.

Татко кимна, дъвчейки долната си устна.

— Давай тогава. Запиши се в състезанието — каза и ме остави сам.

На следващата сутрин поставих разказа си в пощенски плик и подкарах Рокет към обществената библиотека на „Мърчант Стрийт“, близо до съда. В прохладните, достолепни покои на библиотеката, където на тавана шушнеха вентилатори и слънчевата светлина се лееше през щорите на високите прозорци с арки, връчих на г-жа Евелин Пратмор на рецепцията моята кандидатура за състезанието — с надпис „Къс разказ“ нанесен на плика с „Крайола“, цвят печена умбра.