Момчешки живот

— Говорил ли си с другите момчета за това?

— Да, сър. Всички казват, че искат и те на поход, ако родителите им ги пуснат.

— Том, прекалено е млад! — обади се мама. — Може би догодина.

— Не — отвърна баща ми. — Не е прекалено млад…

Майка ми го погледна нещастно и се накани се да каже още нещо, но татко сложи пръст на устните й.

— Сключихме сделка с него — обясни й той. — В тази къща си държим на думата! — и отново ме стрелна с поглед. — Обади им се. Ако родителите им позволят, ние също ти позволяваме. Но ще обсъдим въпроса на какво разстояние ще се отдалечите, кога да очакваме да се върнете и ако не се върнете до часа, за който се договорим, седмица след това сядането ще ти е много трудно. Ясно?

— Ясно! — казах аз и хукнах към телефона.

Татко ме спря:

— Задръж. Довърши си първо вечерята!

След този разговор плановете ни започнаха да набират скорост. Родителите на Бен дадоха разрешението си. Родителите на Дейви Рей се съгласиха. Джони обаче не го пуснаха да дойде с нас, макар че много молеше татко да поговори с баща му. Татко стори каквото можа, но решението вече беше взето. Заради пристъпите с призляването родителите на приятеля ми се бояха да го пуснат сам за толкова време в гората. Братята Бранлин му бяха откраднали още едно преживяване.

И тъй, в един слънчев петъчен следобед, натоварени със спални чували, сандвичи, манерки с вода, репелент за комари, аптечки за змийски ухапвания, фенерчета и карти на местността, които бяхме взели от общината, ние с Дейви Рей и Бен се отправихме от моята къща и към примамливата гора. Взехме си довиждане с всички, кучетата ни бяха затворени, колелата ни — качени на верандата и заключени. Дейви носеше компаса на татко си, беше нахлупил също и ловна шапка с камуфлажна шарка. Всички носехме дълги панталони, които да пазят прасците ни от тръни и змийски зъби, бяхме обули и зимните си обувки. Бяхме се подготвили за дълъг преход и подложихме лица под слънцето с решителността на пионери, навлизащи в първобитна гора. Преди да стигнем до дърветата обаче, майка ми — въплъщението на тревогата — ми подвикна от задната веранда:

— Кори! Имаш ли достатъчно тоалетна хартия?

Казах, че имам. Кой знае защо не можех да си представя майката на Дейниъл Буун95 да му задава същия въпрос.

Покатерихме хълма и пресякохме полянката, откъдето бяхме излетели през първия летен ден. Отвъд нея започваше истинската гора — зелено царство, пред което дори Тарзан би се поколебал. Погледнах назад към разпрострелия се под нас Зефир, Бен спря и след него същото стори и Дейви Рей. Всичко изглеждаше толкова подредено: улиците, покривите, окосените ливади, тротоарите, цветните лехи. Онова, в което се канехме да влезем, представляваше дива плетеница, опасно царство, което не предлагаше нито удобства, нито сигурност — с други думи, в този момент най-сетне осъзнах точно в какво съм се забъркал.