Без теб

Никол продължи към брега на морето. Приятно ѝ бе, че времето бе сухо. И че вятърът не бе силен. Зарадва се на трескавото вълнение по моравата. Бяха вдигнали няколко десетки малки бели палатки и всички „чифтосани“ – две по две. Подредени бяха в редици и украсени със знаменца. Представляваха страните по света. На всеки две години, в продължение на десет дни, Диеп ставаше столица на хвърчилата.

Небето вече бе задръстено от шарени ромбове, грамадни неподвижни кръгове и триъгълници, които описваха дъговидни криви. А най-отгоре летеше един китайски дракон, една маска на инки, една гигантска синя котка и един празен кръг, в който бързо се въртеше ветропоказател. Имаше и богато оцветени въображаеми съзвездия.

Никол Витрал вдигна глава и впери очи в небето. Завладя я носталгия. Спомни си за предишните фестивали. Диеп бе първият балнеоложки център, който организира фестивал на хвърчилата. А после това начинание бе изкопирано от всички големи ветровити пясъчни плажове в Северна Европа.

Никол бе заедно с Пиер на първите два фестивала – през 1980 и 1982 година. Два пъти по десет дни спомени. Празнични, но и доходоносни дни. Фургонът им на брега на морето по онова време си беше направо институция с утвърден авторитет. На първия фестивал на хвърчилата снаха им Стефани беше бременна, почти на края на термина. И въпреки това идваше всеки ден да им помага. Доколкото бе по силите ѝ. Пиер и Паскал, като внимателни баща и съпруг, се бяха опитали да я накарат да седи на един стол и ѝ обясняваха, че точно този уикенд не бе най-подходящият момент да ражда. Емили се роди няколко дни по-късно, на 30 септември. Като че ли се бе постарала да изчака...

После дойде трагедията с еърбъса... После и съдийското решение. Преди да заспи вечния си сън на 7 ноември 1982 година в Трепор, Пиер Витрал бе свидетел и на още един фестивал на хвърчилата по-рано същата година.

Оттогава фестивалът на хвърчилата отмерваше живота на Никол със злокобен ритъм: и животът, и смъртта винаги се държаха на опъната корда, напук на вятъра. Никол продължи да спира фургона на брега на морето през десетте празнични дни, въпреки че Пиер вече го нямаше и нямаше кой да ѝ помага. Така или иначе, фестивалът ѝ носеше най-големия доход, макар и веднъж на две години. Марк и Емили бяха твърде малки, за да помнят. Фестивалът приличаше на голям карнавал, който хората чакаха с нетърпение седмици наред. Марк се справяше не зле. Държеше кордата на хвърчилото в ръка, за да зарадва сестричката си. Един съсед му бе дал хвърчило, изобразяващо гигантско насекомо, оцветено в червено и златисто, с дълга опашка от панделки и с крила от прозрачна хартия. Марк, разбира се, бе кръстил хвърчилото си „Водно конче“, защото все още наричаха Емили така. Ама че глупаци! Като търговците в Диеп, например.

Като малка Емили си пробиваше път с наведена глава. Тичаше от щанд на щанд, обикаляше всички държави. Перу, Чили, Етиопските плата. Монголия... страните около екватора, Йемен, Квебек. Опънатите корди на хвърчилата сякаш свързваха всички деца на планетата. Трябваше само мъничко вятър. И изкуството да се опитоми небето. Ей така, на шега. И хвърчилото да лети все по-високо. Без пътници и без да катастрофира. След 1980 година Никол вече гледаше небето по друг начин. А малката Емили изминаваше още километри. Япония. Мали. Колумбия. Връщаше се в ситроена фургон с блеснали очи. Всички хвърчила на света си бяха дали среща на моравата.