Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Двамата с брат Гуидо се спогледахме.
— Но се очаква всеки момент да бъде заместен от друг от вашите флорентински сънародници — Микеланджело Буонароти, от когото се очаква да украси фронтоните и тавана.
Погледнах скептично към покрива. Той бе огромен, с обширни пространства, които очакваха да бъдат изрисувани, и с чудати триъгълни петна там, където гредите срещаха покрива. Този Микеланджело определено доста ще се озори.
— Мислите си, че не може да стане ли? — погледна ме с дяволита усмивка кралят.
Не знаех какво се очаква от мен да кажа.
— Аз също мисля като вас. Но след време ще видим.
Погледнах към брат Гуидо щастлива, че за пореден път ни се размина. Обаче той стоеше и съзерцаваше невиждащо нещо право пред себе си. Очевидно изобщо не бе чул размяната на реплики между мен и краля. После проследих погледа му и разбрах, че обектът му не е нито празното пространство, нито красивите фрески наоколо — обектът на неговото внимание бе особата, с която бяхме дошли да се срещнем.
Защото на половин левга от нас, пред величествения олтар, стоеше самият папа, готов да ни приеме.
Кардиналите избутаха краля напред и ние го последвахме чинно. Погледнах крадешком към моя приятел. В този момент той вече не беше принцът на Пиза, а отново смиреният послушник от францисканския орден, готов да се срещне с най-великия човек на своята Църква. Изглеждаше така, сякаш му предстоеше да се срещне със самия Господ Бог. По устните ми заигра усмивка, но после усмивката ми замръзна — защото брат Гуидо, монах и сирак, щеше да поздрави папата, своя духовен баща и родител на Църквата. Папата бе единственият родител, който му беше останал, Църквата — единственото му семейство. Ако и аз някога получех възможността да се срещна с единствения си родител — моята вера мадре (което някой ден ще стане, гарантирам ви!), и аз щях да бъда толкова отнесена като него.
Кардиналите се спряха пред златните перила на олтара. Кралят и брат Гуидо се поклониха едновременно пред папата, а междувременно всички останали коленичихме като един на килимчето директно зад тях. Сведох глава като свитата на краля, но нали съм си хитра, извих очи над сплетените си за молитва ръце и огледах добре Негово светейшество папа Сикст IV.
Той седеше на трон от злато, украсен с летящи херувимчета и чудни зверове. Позлатата бе толкова ярка, че буквално заслепяваше. Одеждите му бяха толкова плътно обсипани със скъпоценни камъни, че не можах да определя истинския им цвят. Папската шапка беше от бяло и червено кадифе, поръбена с перли и издигаща се над коронка от злато.
Ала под тази корона лицето на Негово светейшество бе старо и сбръчкано, кожата му — тънка като пергамент, сините му очи — бледи и сълзливи, бузите — изпъстрени с миниатюрни червени венички. Е, в крайна сметка беше човек, при това доста стар. Въпреки старостта си обаче той бе съхранил благородната си, свещена осанка. Когато стана, го направи доста енергично, а когато заговори — гласът му звънна строго и авторитетно.
Първо се насочи към дон Феранте и постави обсипаната си с пръсти костелива ръка върху главата на краля. Двамата велики мъже се спогледаха и си кимнаха съзаклятнически. А след това дойде и благословията:
— Нека Господ и Неговата свята Майка те благословят и те пазят сега и завинаги, и за всичките дни от твоя живот!
След това се премести пред брат Гуидо и аз се усмихнах гордо заради радостта, която приятелят ми вероятно изпитва. Виждах единствено лицето му — бяло като задник на монахиня, и се примолих да не вземе да припадне от религиозен екстаз, когато папската ръка го докосне. Същевременно обаче усетих и немалка доза тъга — защото тогава разбрах, че той е завинаги изгубен за мен. Църквата бе единствената му любов, сега и завинаги, той беше женен за вярата си. Благословията отекна в главата ми и ми подсказа, че той никога повече няма да си вземе друга булка.
След като бе благословил двамата си знатни гости, папата изпя три молитви, поставил ръка върху позлатен псалтир, а след това се обърна да си върви, следван от своите вечни кардинали. Изчезна през някаква странична врата към някое друго тайно местенце на двореца си. Така, само след няколко мига, нашата аудиенция бе приключила. Разбрах, че папата е толкова могъщ, че не може да отдели дори на крал особено голяма част от времето си.
Обаче същият този крал бе предоволен и достатъчно развълнуван. Последвахме го в покорна нишка навън, озовавайки се на великия площад „Свети Петър“. Поех с пълни гърди свежия утринен въздух и се загледах в гълъбите, които кълвяха нещо по позлатените камъни, без да обръщат внимание на вярващите, които вече бяха започнали да се тълпят пред папския дворец. На фона на огромните сгради наоколо се почувствахме като нищожества — не че последното ни преживяване не допринасяше достатъчно за това усещане. Брат Гуидо си бе все така пребледнял, със стиснати устни и очи, блеснали от сълзи — чак толкова развълнуван не бях очаквала да го видя. Лично аз обаче бях мрачна — мислех си за деня, когато той ще се върне обратно в ордена си, и ако се съдеше по днешните събития, това щеше да стане твърде скоро. Дон Феранте го плесна здраво по рамото и почти не го събори на земята — наложи се да го хвана аз.