Тайната на Ботичели

— И никой не спомена картината?

— Не директно. Обаче думата пролет — ла примавера — бе спомената три пъти, откъдето съдя, че вероятно това е времето, когато ще нападнат. И ако Лоренцо ди Пиерфранческо е мозъкът зад цялото това съзаклятие, то тогава напълно се връзва, защото флорентинската Нова година е на Първа пролет. — Потри замислено тила си, както правеше винаги, когато бе озадачен. — И цветя. Говориха много за цветя. Всъщност беше изрично посочено, че тайната се крие в цветята!

Мадонна!

— Значи все още не знаем тайната, така ли? Знаем единствено, че тя се крие в цветята? Че онази картина е препълнена с цветя! Това е едно от първите неща, които забелязах, когато зърнах огромното платно! — възкликнах и въздъхнах нетърпеливо. — И това е всичко? Някаква карта, с която не разполагаме, дата, която не знаем, и цветя, които не разбираме?

— Да.

— Исусе Христе! Щом всичко е толкова объркано, значи въобще не е имало смисъл да ходиш!

— Не съвсем. Най-малкото от всичко, сега мога да бъда сигурен в мястото си сред тях. Но мисля, че вече е крайно време да си лягаме, защото утре сутринта имаме аудиенция при папата преди заминаването ни за Флоренция. А когато стигнем там, сигурен съм, че ще научим много повече — защото там живее един човек, който би могъл да ни помогне, един брат от моя орден. По въпроси, свързани с ботаниката, има само един корифей — Никодим от Падуа, билкарят на манастира „Санта Кроче“. Няма цвете в полето, нито билка в гората, която той да не знае отблизо и по име. А освен това — допълни с подобаваща сериозност, — очаква ни и знатна сватба!

Бях бясна и много разочарована. Облекчението от завръщането на скъпия ми приятел бе заменено от познатото чувство на опипване в тъмното, при това без свещ.

— Но как ще ни помогне това? — прошепнах дрезгаво.

— С това, че според мен картината ще бъде дар за младоженеца. Което ще рече, че най-сетне ще можем да видим истинското, оригиналното, голямото платно!

В това изявление имаше толкова много неща, които ме тревожеха, че тази нощ спах твърде зле. Мятах се от странни сънища за цветя и карти и хиляди кораби, които плаваха нагоре по Тибър и влизаха директно в покоите ми. Претърпях корабокрушение, но после се добрах до повърхността на водата и видях „Примавера“, плаваща по вълните — огромна, масивна, с ярки, живи цветове. Качих се върху нея като на сал и притиснах лице към повърхността й, сякаш се гледах в огледало.

И се събудих.

Градът, който се виждаше от прозореца ми, бе покрит от тънката златиста пелена на зората, църковните камбанарии се тресяха от сутрешен звън. Над цялата тази какофония се носеха птици, наклонили крила по течението на топлия бриз, който навлизаше през дървените кепенци. В стаята ми се появи мургава римлянка, понесла в ръце поднос с яйца и херинга и плодове, и кана с вино, примесено с вода. Измъкнах се изпод завивките с уморени очи. За мен това беше ново преживяване — да ям в леглото. Досега винаги го бях мислела за място, подходящо за друг тип развлечения. Но сега пренебрегнах скрупулите си и се нахраних. И моментално се почувствах по-добре. Римската камериерка се върна, за да ме облече, и облечена в строгото арагонско черно, аз излязох от стаята си, за да видя брат Гуидо, който ме чакаше в коридора — нетърпелив като съпруг пред акушерка, очакващ да чуе новини за първородния си син.